— И защо? — запита Салас с недоверие, почти раздразнен, поглеждайки напрегнатото лице на Бенавидес.
— Не се вълнувайте, моля ви — отвърна той. — Отците, които отидоха при племето моки, са поклонници на майка Мария Луиса. Затова, когато вождовете на индианците завели при тях онова дете, те сложили на очите му малкия дървен кръст с инкрустации, осветен от тази монахиня в Испания. И така, след като се помолили с разпятието над момчето, то оздравяло.
Брат Алонсо, вече по-спокоен, добави:
— Разбирате ли, скъпи отци? Детето оздравяло благодарение на кръста на майка Карион. Точно тя се явява тук!
— И какво общо има според Ваше преосвещенство Синята дама с тази история, отче Бенавидес? — възрази брат Диего живо. — Това, че едно дете е оздравяло от осветен кръст, не…
Отец Бенавидес го прекъсна:
— Връзката е очевидна, братко. Щом предмет, осветен от майка Луиса, може да цери, защо да не приемем, че тя е успяла да се раздвои, да дойде в тези земи и тайно да ни помогне в нашето дело? Нали е монахиня францисканка като нас? Нима няма да помогне за успеха ни, ако може?
— Но…
— Разбира се, това чудо ще бъде проучено от моя приемник, отец Переа — рече Бенавидес накрая. — Той ще докаже дали между двата случая има връзка. Но все пак, преди да се върна в Испания, искам сами да се уверите в нещо.
Хуан де Салас изпъна врат, а брат Диего пристъпи към масата, за да види какво иска да им покаже Бенавидес. Той остави пред отците кръста на майка Карион и броеницата на Анкти. Хвана измежду зърната сребърния кръст в края й и го сложи до кръста, донесен от другите отци от земите на племето моки.
— Виждате ли, като две капки вода са!
Отец Салас взе двата кръста в ръце и ги приближи до очите си. Те наистина бяха еднакво големи, с еднакъв релеф по краищата. Огледа ги внимателно и ги претегли в сбръчканите си пръсти.
— С цялото ми уважение, отец Бенавидес — рече той накрая, — всички кръстове си приличат.
Брат Диего го подкрепи напълно.
— Това не доказва нищо.
ГЛАВА 50
Мадрид
В девет часа сутринта на номер 20 по „Пасео де Реколетос“ бе много оживено. Гледана от тротоара на Апартаменти Колумб, тази чудесна неокласическа сграда приличаше на гигантски мравуняк, уреден безупречно и пълен с живот.
Хосе Луис Мартин и Карлос Алберт тръгнаха право към портиерната. Имената им фигурираха в списъка на очакваните посетители, така че те получиха бързо достъп до забраненото за читатели крило на Националната библиотека и бяха незабавно поведени към кабинета на директора. Скоро мравунякът се превърна в пищен дворец с мраморни коридори, украсени с ценни творби на изкуството, надничащи почти от всеки ъгъл. И дон Енрике Вапиенте, като „царицата майка“ на този лабиринт, ги прие в просторно помещение с дървена ламперия, седнал зад махагонова маса на поне двеста години.
— Радвам се да ви видя — рече той, здрависвайки се с посетителите си. — Разбрахте ли вече нещо за ръкописа на Бенавидес?
Хосе Луис поклати отрицателно глава.
— Още не — призна той. — Но ще го открием. Не се тревожете.
Господин Валиенте не беше толкова сигурен. Той покани с жест гостите си да седнат. Във вида му имаше нещо донкихотовско. Слаб, с добре подрязана брада и високо чело, с открит и прям поглед. Ако не носеше този безупречен костюм от мериносова вълна и синята вратовръзка, Хосе Луис и Карлос щяха да помислят, че стоят пред Алонсо Кихано в библиотеката му, пълна с рицарски романи. Докато изричаше обичайните любезности, дон Енрике започна да рови трескаво в купищата бележки, картони, официални бюлетини и изрезки от вестници по масата.
— Дано го откриете, преди да са го накъсали и разпродали на части! — измърмори, вземайки бележника, който, изглежда, търсеше. — Не можете да си представите какъв лош късмет имаме напоследък с тези ръкописи.
— Лош късмет ли? — учуди се полицаят. — Какво имате пред вид?
— О, не ви ли казахме, когато дойдохте да разследвате кражбата?
— Какво да ни кажете, господин Валиенте?
— Че само преди седмица имахме друг инцидент с историческия фонд. Странното е, че се отнася за текст, който има нещо общо с изчезналия ръкопис.
Карлос и Хосе Луис се спогледаха, изненадани.
— Беше в края на март — продължи директорът. — Една италианска гражданка дойде в читалнята и поръча книга, отпечатана през 1692 година и написана от един йезуит от Кадис, на име Ернандо Кастрильо. Наистина странна книга — каза той, търсейки нещо пред себе си. — Заглавието й е Естествена история и магия, или Наука за окултната философия и е нещо като популярна енциклопедия за времето си.