— Ваше преосвещенство смята, че врагът е в лоното на Църквата?
— А ти какво друго предлагаш, Джузепе?
— Нищо. Може би, ако знаехме какво съдържа този откраднат документ, щяхме да разберем откъде да започнем да разследваме…
Монсеньор се помъчи да си протегне краката в този изправен ковчег. И отвърна съвсем кратко:
— Това го знаем.
— Наистина ли?
— Разбира се, синко. Бенавидес е преработил своя Мемориал от Ню Мексико тук, в Рим. Направил е две копия: за Урбан VIII и друго за Филип IV. Откраднато е второто копие.
— Тогава го имаме!
— И да, и не… — отвърна той уклончиво. — Виж, брат Алонсо де Бенавидес е бил пазител в провинция Ню Мексико до септември 1629 година. След като разпитал мисионерите, които събирали сведения за Синята дама, той отишъл в Мексико, откъдето архиепископът баск Мансо-и-Сунига го праща в Испания да направи някои проучвания…
— Какви проучвания, Ваше Преосвещенство?
„Свети Йоан“, координаторът на проекта за Хроновизията, се усмихна от другата страна на решетката:
— Бенавидес е напуснал Ню Мексико, убеден, че Синята дама е една монахиня, прочута с чудесата си в Европа, на име Мария Луиса де Карион. Единственият проблем бил, че индианците я описвали като млада и красива жена, а майка Карион била на повече от шейсет години. Но това не разколебало Бенавидес. И вместо да повярва, че Синята дама може да е някое ново проявление на Девата от Гуадалупе, предпочел да смята, че „пътуването по въздух“ е подмладило Мария Луиса де Карион.
— Глупости!
— Това е XVII век, синко. Никой не знаел какво може да стане с човек, който лети.
— Да, но…
— Нека ти обясня още нещо, синко — прекъсна го той. — Нещо, което проверих тази сутрин в Тайния архив.
Балди наостри уши.
— В град Мексико архиепископът показал на Бенавидес едно писмо от някой си брат францисканец на име Себастиан Марсиля, в което се говорело за друга, по-млада монахиня, мистичка, която също изпадала във всякакъв вид свръхестествени трансове.
— Тя билокирала ли се е?
— Това била една от дарбите й наистина. Казвала се сестра Мария Хесус де Агреда. Изненадан от новината, Мансо-и-Сунига изпратил самия Бенавидес в Испания да провери. Той прекосил Атлантическия океан в началото на 1630 година, слязъл от кораба в Севиля, а оттам отишъл в Мадрид и в Агреда да проучи нещата. Разпитал лично предполагаемата Синя дама и дошъл тук, в Рим, да напише заключенията си.
— Тогава защо казвате, че копието от Мемориала, което направил за папата, няма да ни послужи?
— Защото копието за краля на Испания и онова за папата не били съвсем еднакви. Да започнем с това, че на копието за Светия отец написал погрешно 1630 година. И така то фигурира в Архива. Затова Корсо не го намерил. И на второ място, в екземпляра, който Бенавидес изпраща на краля, португалецът добавил някои бележки в полето с уточнения как според него монахинята се е пренесла физически, носейки със себе си църковни предмети, които раздавала на индианците.
— Църковни предмети ли?
— Броеници, потири… Такива неща открили францисканците, когато отишли в Ню Мексико. Индианците ги пазели като дарове от Синята дама. Бенавидес взел една броеница, с която искал да бъде погребан.
— И как е могла тази дама…?
— Както изглежда, синко, докато майка Агреда изпадала в транс в манастира и сякаш заспивала, нейната „същност“ се материализирала на друго място. Превръщала се в тяло.
— Като „сънуващите“ на Феръл!
— Какво?
Балди долови изненадата на кардинал Шидив през решетката на изповедалнята.
— Мислех, че вече знаете, Ваше Преосвещенство.
— Какво да знам?
— Че при последния си експеримент Корсо и онзи доторе се опитали да изпратят в Ню Мексико, във времето на Синята дама, една жена, която нарекли „мечтателка“. Искали тя да разбере тайната на тези пътувания и да я поднесе на тепсия на INSCOM.
— И успели ли са?
— Ами жената била отстранена от експеримента. Казали, че съзнанието й е замъглено, и тя престанала да работи с тях. Върнала се в Съединените щати, но още не мога да открия следите и.
— Открийте я! — заповяда му Шидив много сериозно. — Ключът е в нея! Сигурен съм! Нека знаците те водят.
ГЛАВА 52
От суровата пустиня на Ню Мексико към душното лято на кастилското плато. Така съвсем лесно, както става само насън, Дженифър Нарейди се пренесе на друго място и в друго време. Но това сънища ли бяха? И нищо повече? И защо се подреждаха в логическа последователност? Може би тя „отваряше канал“ за спомени от друго време, от епоха, с която по някакъв мистериозен начин беше свързана?