— Казахте ли на индианците за пристигането на францисканците? — продължи той.
— О, да! Ангелите настояваха за това. Дори ми позволиха да видя някои места, където работеха благочестиви отци от нашия орден. На едно от тях видях как индианец на име Сакмо молеше един от нашите отци, стар духовник, да проповядва Божието слово в селото, от което идваше. Този Сакмо, със загоряла кожа и едри, широки плещи, го молеше да им пратят мисионери, за каквито и аз настоявах.
— Ислета!
— Не мога да кажа името на мястото, никой не го е споменавал. Но за съжаление, разбрах, че отецът отказа да му помогне, защото нямали достатъчно хора. Знаете ли? Малко преди това говорих с този Сакмо и му обясних накъде трябва да тръгне, за да се срещне с нашите мисионери.
— Колко пъти смятате, че сте ходили там?
— Трудно ми е да кажа, защото съм убедена, че в много случаи не съм го съзнавала. Сънувах всеки ден тези земи, но не мога да кажа дали защото съм била в такова състояние или защото Господ е пожелал да преживея отново някои моменти от проповедите си.
— Опитайте се да прецените. Важно е.
— Може би към… петстотин пъти.
Брат Алонсо отвори широко очи. Гласът му потрепна леко.
— Петстотин пъти от 1620 година до днес?
— Не, не. Само от 1620-а до 1623 година. След това помолих Господ Бог и неговите пратеници от цялата си душа и те сложиха край на тези раздвоявания. Стана постепенно. И ангелите, които ме придружаваха всеки ден, започнаха да идват все по-рядко. Първо по веднъж седмично, а после веднъж в месеца. И накрая — нито веднъж.
— Разбирам… А каза ли ви някой как да спрете тези полети „извън тялото“?
— Не, но аз изтезавах плътта си, за да престанат. Спрях да ям месо, мляко или сирене и започнах да се храня само със зеленчуци. Освен това три пъти седмично пазех строг пост на хляб и вода. Малко след това всичко свърши.
— Завинаги ли?
— Един Господ знае.
— Но една дама, която прилича на вас, още се явява по тези далечни земи — прошепна Бенавидес.
— И това е възможно, отче, ако тези ангели се превъплъщават в моя образ и се появяват сред индианците, без да знам. Или ако са потърсили помощ от друга монахиня.
Брат Алонсо записа набързо нещо на един пергамент и го сгъна.
— Добре, сестра Мария Хесус. Това е всичко за днес. Трябва да обмислим казаното от вас пред този съд.
— Както желаете.
Смирението на монахинята обезоръжи португалеца, но вдъхна кураж на отец Марсиля, който видя, доволен, че не е разочаровал бившия пазител на Ню Мексико. Бенавидес вече не се съмняваше: тази монахиня беше Синята дама, която търсеше. Сега щеше да положи всички усилия, за да изтръгне от нея тайната на полетите й до Новия свят.
Нямаше да си тръгне оттук, без да разбере това.
ГЛАВА 62
Два часа по-късно, докато предаваше багажа си на гишето на Алиталия, бенедиктинецът все още се усмихваше иронично, както в участъка. На летището беше спокойно и пред вратите за неговия терминал нямаше и следа от пасажери.
Балди мина през контролния пункт, сякаш плуваше в облак. Не забеляза, че едно момиче, облечено в черно, с червени мокасини, го следваше. Разрешението, което му бе дал тази сутрин личният секретар на Негово светейшество, монсеньор Станислав Шидив, след като вчера изчезна от изповедалнята, му подейства ободряващо. Беше специално позволение да се срещне с „втория евангелист“. Това бе знакът! И макар отново да нарушаваше правилата на проекта за Хроновизията, този път това ставаше с разрешението на „свети Йоан“. Той му бе казал да следва знаците. И сега беше длъжен да подкрепи своя човек.
— Върни се с новини преди вътрешното събрание в неделя — рече му. — Най-важното е да откриеш жената, която е работила с Корсо. Дано „Марко“, вторият „евангелист“, ти помогне.
„Свети Лука“, или Джузепе Балди, летя първо до летище Ел Прах в Барселона, където се прехвърли на един самолет ветеран Фокър F-27 Френдшип на „Авиако“, за да стигне до все така труднодостъпното летище на Сан Себастиан. Там нае с кредитната карта, дадена му от Шидив, едно бяло Рено Клио с три врати и с номер от Билбао и потегли по магистрала А-8 към баската столица.
След четирийсет и пет минути паркира колата в началото на града, спря едно такси и даде на шофьора листче с адреса, на който отиваше. Докато си мислеше колко бързо може да прекоси човек Европа в края на XX век, шофьорът на таксито, изненадан от бележката на този доста нервен на вид свещеник, натисна газта и се отправи към Университета в квартал Деусто на Билбао. Стигна там за по-малко от десет минути. На втория етаж на тази неокласическа сграда, където се помещаваше Факултетът по теология, се намираше и кабинетът на „свети Марко“, или по-точно — на отец Амадео Мария Техада.