— Жив е. Събуди се. Благодаря, благодаря ти… — и погледна брат си, като че ли беше лекар, който току-що бе спасил любимия й. Но той дори не се усмихна, стана и ми каза сериозно.
— Искрено ви приветствувам в нашия дом.
Обърна се и излезе. Едва сега забелязах, че нито той, нито тя си бяха отворили устата. И все пак чувах думите им съвсем ясно, по-ясно, отколкото ако ми ги шепнеха на ухото. Седнах. Не усещах никаква болка, нито глад; беше ми добре.
— Къде съм?
Вместо отговор тя започна да танцува около мене. Мислено чух, че съм бил в техния дом, и виждах само високата, усмихваща се синя красавица в странна носия, която напомняше Крит. Бил съм просто великолепен, когато съм бягал от крокодилите, убил съм плъха и почти съм победил тигъра… Потреперих. На пода в това странно помещение беше просната кожата на моя хищник, вече изсушена и обработена. Муцуната все още беше широко отворена.
Не се осмелявах да стана. Тя ме улови за ръката и сама ме изведе навън. Видях голяма звездна карта. Но напразно се мъчех да се ориентирам.
— Лира? Касиопея? Сириус? — питах я аз, ала тя ме наблюдаваше с весела усмивка, като че ли бях дете или любимото й куче. Струваше ми се, че живее в огромен хангар… Тя отново се засмя. Сякаш това беше някаква шега. Мила шега. Бил съм такъв чудесен, безогледен и съм мислел само за себе си.
— Харесваш ми, какъвто си гладен, волеви и толкова жизнен… — каза тя. Като че ли брат й не бе жизнен. Стана сериозна.
— Той е много по-съвършен от теб — заяви тя. — Много по-разумен…
Това ме обиди. Попитах я какво прави този неин съвършен брат. Тя посочи над нас. Брат й беше седнал горе, на покрива на техния син хангар, в едно такова прозрачно гнездо, като квачка върху яйца и се взираше пред себе си. Не разбирах как се е озовал там, но не ми изглеждаше никак съвършен.
— Ти не би разбрал това — каза ми тя със затворена уста. — Няма да го разбереш, ти приличаш повече на този тигър, отколкото на него… — И почна да ми глади косата; може би смяташе, че и тя е на ивици. Отблъснах я.
— Аз съм човек, ясно ли ти е? Покорявам космоса. Мисля и разсъждавам, нямам нищо общо с животните…
Тя ме целуна, прегърна ме и ме поведе към някаква пейка до стената. Шепнеше ми, че ме обича, че й харесвам, че иска да ме притежава… И сама започна да се съблича. Дълго не бях любил жена и тя ме възбуждаше. Но брат й седеше точно над нас. Сигурно ни виждаше. Казах й това.
— Той не ми е брат. Мъж ми е.
Отдръпнах се от нея. И мъжът й над нас стана. Вече не мислех как могат да си приличат толкова, а се втурнах срещу стената, която се разтвори пред мен. Изтичах на някаква улица, но се озовах право в прегръдките на мъжа й, който, изглежда, ме чакаше тук. Обърнах се и тичах около сто метра покрай огромната им къща. На ъгъла отново го срещнах, свих по друга улица, ала насреща ми изскочиха трима, а на следващата улица го забелязах с нея и едва на някакво площадче разбрах, че това не са преследвачи, а жителите на града — всичките тъмносини, прекрасни, тридесетгодишни и подобни на критяни, всичките напълно еднакви. Бяха насядали на някакъв стадион и тихо се взираха в един огромен стъклен куб. В този аквариум се намираше нашата земна джунгла и някакъв нещастен астронавт тъкмо се бореше с тигър. Но не бях аз, а един негър, и както изглежда, той имаше повече сили и опит в борбата с подобни чудовища. Забелязах, че около мен са насядали предимно жени, всички еднакви и всички еднакво възбудени, защото крещяха и си хапеха пръстите като в древния Рим при борбите на гладиаторите. Това ме обиди. Ама че аристократи! Какво си въобразяват? Какво съвършенство има в това, да седиш на купола на къщата и да гледаш пред себе си като някой факир? И какво целят, като отвличат нашите момчета за гладиаторските си игри? Негърът пред мен тъкмо се предаде. Видях как тигърът разкъсва вътрешностите му и как някаква жена се втурва към стените на куба.
— Това е позор! — извиках аз. — Би трябвало да се срамувате! Вие сте животни! — и се нахвърлих върху най-близкия тъмносин мъж. Исках да го набия. Но си разбих юмрука в брадата му. Самият той не се и помръдна. Каза ми да не се страхувам. Този път беше моят спасител, съпругът. Улови ме за ръката и в миг ме пренесе в купола на дома си. Явно не ревнуваше. Започна разговор.
— И на мене са ми противни тези борби в джунглата — каза той. — Занимавам се със съвсем други неща. — И посочи наоколо. Кабинетът му беше по-син от каквото и да било в този град. А в стените блестяха големи кристали; имаше и множество най-различни спектри, които странно се допълваха. Като на абстрактна картина или като цветните стъкълца на детска игра. — Аз работя над центрометралната хармония на спектрите — добави с превъзходство той и се усмихна, защото знаеше, че не го разбирам. — Един от моите прадеди е забелязал зависимостта между познанието и красотата. Ние продължаваме да проучваме този проблем. Доколко красотата е правдива и правдата красива и как може да се съди от едното за другото… Това ми беше вече по-ясно. — Цели поколения от моя род работят върху проблема за центрометрията. Това е най-висша умствена дейност. Вече столетия наред размножаваме само ония, които имат съответния талант…