— Първо отидохме в Бостън. Тя мислеше, че може да останем там известно време, докато решим къде да заминем.
Това обясняваше появата на плажната кърпа, която открих в нейната стая в деня на погребението.
— Но щом стигнахме там, тя настоя незабавно да обърна колата и да се върнем в Уинтър Харбър. Не пожела — или не можеше — да ми обясни защо, но беше като обсебена от нещо. Вече беше много късно, затова й предложих да тръгнем на следващата сутрин, но тя настоя да пътуваме през нощта. — Той се загледа във водата, която се плискаше около борда на двете лодки. — Така и направихме. А щом пристигнахме, отиде право на Скалите на Хиона. — Той ме погледна. — Тогава не разбрах защо. Помислих, че иска да докаже нещо сама на себе си или да се освободи от натрупания гняв. Сега обаче се досещам какво е искала.
Проследих погледа му към Саймън.
— Какво?
Саймън леко се извърна, така че да застане с лице към мен.
— Спомняш ли си, че Джъстин и Кейлъб скочиха с гръб от скалата и Джъстин нарани коляното си?
Кимнах.
— Според дневника на Зара водата в подножието на Скалите на Хиона е като лъвска бърлога. Тя не прилича на езерната вода, нито е като водата в океана. Там гъмжи от тях — това е мястото, където се срещат, където плуват, раждат и даже живеят в някои случаи. Това е мястото, където съблазняват жертвите си. От това място контролират и климата. А когато Джъстин нарани крака си — независимо дали те са го направили нарочно, или тя случайно се е натъкнала на скала — и водата влезе в нейното кръвообращение…
— Вече е било твърде късно — довърших аз.
— Те са я призовали обратно — каза Саймън. — Щом като веднъж водата е влязла под кожата й, те са я контролирали.
— Затова е скочила — предпазливо каза Кейлъб. — Не защото е искала да си го върне на теб или на семейството ти, а защото не е имала друг избор.
Това отговаряше на всички мои въпроси. И съдържаше всичко, което исках да разбера.
Погледнах назад към нашата къща. Всички прозорци от страната към езерото бяха тъмни. И къщата изглеждаше толкова празна, толкова самотна.
— Имаме и добри новини — неуверено продължи Кейлъб след минута.
Обърнах се в момента, когато той извади малка метална капсула от раницата на Саймън. Отвори капачката и към небето издигна малък облак пара. Двамата със Саймън първо се спогледаха, после той протегне капсулата над водата, обърна я и изля прозрачната течност от нея.
Вкопчих се в Саймън, когато лодката неистово се заклати, но скоро всичко се успокои. Дъждът продължаваше да плющи над езерото и образуваше малки вълни, които се носеха към брега. Но нито едната от двете лодки не помръдваше. Краката ми, опрени върху дървеното й дъно, започнаха да изстиват. Сдържайки дъха си и продължавайки да притискам ръцете на Саймън около тялото си, аз се надвесих през борда.
— Лед — възкликнах, а дъхът ми образува малко бяло облаче. Само секунди преди това нашите лодки се блъскаха от време на време, разклатени от водата. Сега обаче всяка беше прикована на място от дебел бял блок.
— Трябва да ги бием на техен терен — каза Саймън, снижавайки глас. — Ще се наложи да направим това, на което дори майката природа не е способна и посред най-лютата зима.
Обърнах се към него, разбрала какво следва.
— Налага се да замразим Уинтър Харбър.
Глава 23
„Телата на Джонатан Марш, седемнайсетгодишен, и Марк Хамилтън, шестнайсетгодишен, са открити при Южната дига на плаж Бийкън. До момента дванайсет души намериха смъртта си в поредица от неочаквани ураганни бури, ударили бреговете на Уинтър Харбър преди четири седмици.“
Кейлъб остави вестника и заби поглед в прозореца.
— Съжалявам, Кейл — каза след кратка пауза Саймън. — Ти направи всичко, което беше по силите ти.
— Помисли само за всички онези хора, чийто живот спаси — добавих, но очите ми се напълниха със сълзи заради двете момчета и Пейдж. — Благодарение на това, че Зара те преследваше седмици наред, тя не се насочи към други жертви.
Кейлъб не отговори. Погледнах часовника, после Саймън. Слънцето все още грееше над главите ни, но беше само въпрос на време облаците да се струпат отгоре.
— Не е задължително да го правиш — каза Саймън. — Може да измислим и друг начин.
— Няма друг начин — отговори Кейлъб. След минута погледът му отново попадна върху броя на „Херълд“, захвърлен на седалката, и той излезе от колата.