Опитах се за момент да си представя как Джъстин е правила всичко за мен единствено от чувство за вина и за да угоди на околните.
— Докато дойде време тя да си подаде документите в някой университет…
— Не кой да е, а „Дартмут“ — натърти той. — Или „Харвард“, „Йейл“, „Браун“. Но непременно да е от Бръшляновата лига, и то единствено заради майка ти.
— Ами есето й? — попитах.
— Просто не можа да го напише. След като толкова дълго време се беше старала да впечатли околните, тя вече не знаеше коя е всъщност или каква самата тя иска да бъде.
Вдигнах глава и го погледнах.
— С едно-единствено изключение обаче. — Просто налучквах.
Той зарея поглед над водата.
— Искала е да бъде с теб. — И това не беше въпрос.
Той кимна и вдигна очи.
— Аз също исках да бъда с нея. Повече от всичко.
Не се опитах да дръпна ръката си, когато Саймън я взе в своята.
— Но човек трудно се разделя със старите си навици, а Джъстин знаеше отлично, че майка ви няма да пощурее от радост, ако изведнъж я сюрпризира с решението да не кандидатства в университет заради някакъв от Уинтър Харбър.
— Тя беше късметлийка, че те срещна, Кейлъб.
— Не съм сигурен… но се опитвах да я заслужа. Не исках да я загубя, затова направих и невъзможното, за да е доволна майка ти. Дори напуснах Монти заради „Фар“ — завърши той, поглеждайки към Саймън, — за да мога да спечеля пари и да попадна в средата на тузарите, вместо да си остана при рибарите. Това е може би едно от най-трудните решения, които съм взимал — беше ми толкова зле, че дори не събрах сили лично да го кажа на Монти. Знаех, че ще се опита да ме разубеди, а аз не исках да го прави. — Той замълча, преди да продължи. — В края на краищата започнах да уча още по-усилено и даже взех SAT, което никога не ми е било в плановете.
— А какво ще кажеш за обяда с хората от „Фар“? — попита Саймън. — Според Марк си се срещнал с тях, за да се опиташ да ги разубедиш да превземат града ни.
— Това беше преди да започна работа във „Фар“, когато все още мислех, че двамата с Джъстин един ден ще заживеем заедно тук. Знаеш, че обичам този град. Затова се борих да запазя нещата такива, каквито са. — Той въздъхна. — Но когато дипломирането наближи, Джъстин започна да се оглежда за други възможности.
— Възможности? — повторих въпросително.
— За да замине през септември. Трябваше все пак да отиде някъде, а очевидно не заминаваше да учи в университет. Търсеше из Калифорния, Вашингтон, Орегон, Ванкувър. Според нея трябваше да е възможно най-далече, за да не подкара колата обратно към Бостън при първия пристъп на гузна съвест.
— Излиза, че й е било много по-лесно да се откъсне от нас на хиляди километри, отколкото да каже истината за теб и за университета? — попитах.
Той ме погледна така, сякаш и сама би трябвало да се досетя.
— Тя беше уплашена.
Трябваше и сама да го разбера. Кой по-добре от мен познаваше това чувство. Знаех че — вероятно — в тъмните сенки на стаята ми не се крият чудовища. Това обаче не ми помагаше особено и не ме освобождаваше от страховете, че те ще ме нападнат в мига, когато угася светлината. А решението да избяга надалеч напълно отговаряше на теорията на Джъстин, че най-добрият начин да се справиш със страха си от нещо е като си представиш, че то просто не се е случило. Тя не би могла да се страхува, че ще ни разочарова, ако просто си представи, че нас вече ни няма.
— Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого — каза Кейлъб. — Беше убедена, че хората ще ни помислят за луди, или ще решат, че вършим нещо нередно, а тя нямаше желание да чува нито едното, нито другото. Не искаше нищо да повлияе на решението ни.
— Но щом е имала план — казах, превъртайки набързо времето с няколко седмици назад, — тогава защо се хвърли от Скалите на Хиона посред нощ?
— Отначало не знаех — каза Кейлъб. — Беше страшно изплашена след последната вечеря, когато майка ви е говорила с нея за университета, за нейните отговорности и за нас двамата. Дотогава тя мислеше, че другите не знаят за нас.