— Ей — подвикна Саймън, когато посегнах към дръжката на вратата, — добре ли си?
Погледнах ръката му върху рамото ми. Какво значение има една лъжа в повече?
— Скоро ще бъда.
Двамата затичахме след Кейлъб, който вече прескачаше през една стълбите към верандата на семейство Марчанд. Сърцето ми се сви, макар да знаех, че Рейна и Зара не са си вкъщи. Бяхме чакали притаени в колата пред ресторанта на Бети, докато се уверим, че пристигат, после полетяхме към тяхната къща.
Вътре завесите продължаваха да покриват все така плътно прозорците. Аплиците, обикновено осветяващи стълбите към горния етаж, не светеха. Единствената светлина се процеждаше през отворената външна врата. Въздухът в къщата обаче ме окуражи — все още беше влажен и наситен с мирис на сол, но не лъхаше на разложение.
Поведох ги през всекидневната. По стълбището нагоре Саймън посегна да хване ръката ми, но аз се направих, че не го забелязвам и ускорих крачка. По всичко личеше, че този ден ще е последният, в който сме заедно. Не исках допълнително да усложнявам нещата.
— Насам — казах, поемайки към стаята на Пейдж в дъното на коридора. Когато стигнах, застанах пред вратата и се ослушах.
Тишина.
Тръснах глава, за да прогоня спомена за тресящото се във ваната тяло, и отворих вратата.
— Леле! — възкликна Кейлъб.
— Сигурна ли си, че точно това е стаята? — попита Саймън.
Бавно се огледах, когато влязох вътре. Нещата на Пейдж — леглото, дрехите, книгите и картините в рамки — бяха изчезнали. Сега стените бяха боядисани в розово. Белите завеси бяха сменени с розови транспаранти.
Точно в средата на стаята, под висулка с плюшени морски звезди, стоеше бебешко кошче.
Този път позволих на Саймън да хване ръката ми. Иначе не бих могла да се отлепя от пода.
— Сигурно просто си е сменила стаята — предположи Кейлъб, когато отново се озовахме в коридора. — И нека не забравяме, че тя не е част от плана им за тази вечер.
Поне така излизаше от дневника на Зара. Но не биваше да пренебрегваме факта, че последните й записки бяха отпреди три дни — от деня, когато откраднах дневника по време на събранието на търговската камара. Ами ако планът междувременно се беше променил? Имаше обаче един човек, който би могъл да знае това.
Застанала пред спалнята на Бети, аз притаих дъх и вдигнах свитата си в юмрук ръка.
— Влез, Ванеса.
Погледнах Саймън, после отворих вратата.
Последния път Бети лежеше на леглото и се бореше за последни глътки живот. Не знаех каква гледка ме очаква сега, затова си отдъхнах, когато я заварих не само жива, но и облечена, разположена на обичайното си място.
— Очаквах този момент — каза тя, надигайки се от отоманката. Прекоси стаята, заобикаляйки с лекота масите и столовете.
— Знаеш ли какво се готви? — попитах внимателно.
— Не — отвърна Бети, изправяйки се пред нас. — Представа нямам. От известно време Рейна се опитва да ме държи настрана. Докато бях по-силна, тя беше много предпазлива в мислите си и правеше всичко възможно да ме изолира. Когато силите ми отслабнаха обаче тя се отпусна — надяваше се, че вече не мога да чувам. За щастие се възстанових благодарение на твоята помощ и сега пак мога да чувам.
— Какво чувате? — попита Саймън.
— Повечето от това вие вече го знаете. Чувам, че се готвят да убиват тази нощ и че няма да се откажат, освен ако не бъдат спрени… и че имате нужда от мен.
— Как така…? — Гласът на Кейлъб заглъхна.
— Ще направя всичко, което поискате от мен — довърши Бети.
— Наистина ли вече сте достатъчно силна? — попитах. — Последния път, когато ви видях…
— Сега съм много по-силна. А във водата силите ми напълно ще се възвърнат.
Погледнах към Саймън. Той отвърна на погледа ми със загрижено изражение. По всичко личеше, че според него физическото състояние на Бети е много по-лошо, отколкото беше очаквал.
— Не ми е нужно да виждам — внезапно каза тя и мътните й очи се насочиха към Кейлъб. — Останалите ми сетива напълно компенсират зрението.
— Нищо не съм казал — побърза да се оправдае той. Лицето му почервеня и той се обърна към мен и Кейлъб с надеждата да го подкрепим.
— Бети — извиках след нея, докато се отправяше към вратата, — знаеш ли къде е Пейдж? Искаме да я вземем с нас, но не е в стаята си.
Тя спря край вратата с гръб към нас.
— Пейдж е много болна. Бременността може да я убие, ако не се погрижим за нея.