Той познаваше поне още един такъв човек, но не го изрекох гласно.
Продължихме да вървим напред и изгубихме следващите четиридесет и пет минути в опити да избегнем членовете на фамилията Марчанд, преодолявайки поредица от стълби заедно с останалите посетители. Всяка година фестивалът „Северно сияние“ привличаше амбулантни търговци от цяла Нова Англия, които продаваха всякакви домашно приготвени изделия — храна, мебели, бижута, покривки и юргани. Хората пазаруваха и ядяха по цял ден и нощ, навсякъде се носеше музика, изпълнявана на живо, и над водата избухваха фойерверки. Най-хубавата част обаче идваше след залез-слънце. Като почит към първите рибари в Уинтър Харбър всички светлини из магазините и ресторантите по „Мейн стрийт“ и по лодките във водата угасваха в един и същи миг и биваха заменени със стотици свещи и фенери. Тяхната топла светлина обливаше целия град, а пристанището заприличваше на звездно небе.
— Трябва да вървя — каза Кейлъб, щом стигнахме кея. Небето се здрачаваше и облаците се трупаха все по-гъсти и по-плътни над водата. — Ще я накарам да се пораздвижи. Телефонът е в мен, ако се наложи да поискам помощ, пък и ако ви потрябвам.
Разбирах защо чувствата на Джъстин към Кейлъб са се усилвали все повече, колкото по-дълго време е прекарвала с него, и сърцето ми се сви за тях двамата, докато го гледах как се приготвя. Изглеждаше толкова съсредоточен, толкова решителен, толкова доволен да направи поне нещо в отплата за всичко онова, което им беше отнето на двамата с Джъстин. Щеше ми се и мама да е тук, за да го види. Дори тя не би могла да остане равнодушна в този момент.
— Бети се гмурка в единайсет и петнайсет — каза Саймън, — значи Зара трябва да е там до…
— Единайсет и четирийсет — довърши Кейлъб. Той си сложи слушалките на айпода, прикри ги с още един чифт добре уплътнени стереослушалки и така наду музиката, че я чувах дори от три крачки разстояние.
Грабнах ръката му, когато понечи да се отдалечи, и го прегърнах силно.
— Благодаря ти — прошепнах над рамото му. — Благодаря ти, че правиш това, че си бил край нея, когато е имала нужда от теб, и че…
— Всичко е наред — каза той и ме стисна в прегръдката си. — Когато обичаш някого толкова, колкото аз обичах сестра ти, няма нещо, което не би направил за него.
Сестра ти. Тези думи кръжаха из главата ми, докато го наблюдавах как изчезва в тълпата, без да се обърне повече назад.
— Той ще се справи, нали? — попитах, без да откъсвам очи от мястото, където се изгуби.
— Мисля, че вече не бихме могли да го спрем, дори да искаме — каза Саймън.
Кимнах с глава, без да съм уверена дали наистина е така, но за едно бях сигурна — вече е твърде късно.
Над главите ни небето постепенно от сиво ставаше черно и първите капки започнаха да падат.
— Той обаче има право.
Не усещах дъжда по лицето си, когато се обърнах към него.
— Когато обичаш някого толкова силно — започна той, обви ръце около кръста ми и нежно ме придърпа към себе си, — би направил всичко, за да го предпазиш и защитиш. Ще сториш всичко по силите си, за да е щастлив.
Сведох поглед, когато доближи лице до моето. Това беше грешно. И щеше единствено да направи неизбежното още по-трудно.
— Ванеса — прошепна той и дъхът му стопли устните ми, — преди да се е случило нещо тази нощ, бих искал да знаеш, че… Имам нужда да знаеш, че аз…
— Съжалявам — казах и се отдръпнах. Посегнах към телефона в джоба на дънките си, доволна, че успях да чуя звъненето, въпреки думкането на сърцето си. Радвах се, че обаждането прекъсна Саймън, преди да е успял да каже нещо, за което би съжалявал по-късно, и вдигнах, без да проверя кой се обажда.
— Ванеса? О, благодаря ти, боже!
— Здрасти, татко. — Затворих очи, щом чух гласа му. Не бяхме говорили, откакто видях снимката му с Шарлот в албума на Рейна.
— Всичко наред ли е там? Майка ти се притеснява за теб и не беше на себе си, когато се чухме за последно, а сега място не мога да си намеря от тревоги за вас.
— Ние сме добре — отговорих, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм стъписана. — Просто двете постепенно се нагаждаме една към друга… но иначе сме добре.