— Разбира се. Естествено. Утре ще си поговорим. Ще взема влака и ще пристигна за обяд.
Опитах се да си представя какъв ли ще е животът тогава и къде ще съм аз утре по обяд, но не успях.
— Звучи чудесно. Приятно пътуване.
— И… Ванеса — добави бързо той, — обичам те. Моля те, не го забравяй.
Потиснах сълзите си. Де да можех да му отвърна със същото.
— До скоро.
Очаквах да се почувствам наранена, объркана и даже гневна при първия разговор с Големия бащица след всичко онова, което вече знаех. Но не предполагах, че едно много по-силно чувство ще надделее над тях — тъга.
— Трябва да вървим — каза нежно Саймън, когато затворих телефона.
Кимнах и хванах ръката му. Държах го здраво, докато си пробивахме път през тълпите от деца и семейства. Рано или късно щеше да се наложи да го пусна да си отиде, но още не бях готова за това.
Присъствието на Саймън ме успокояваше и вече бързо можех да се съсредоточа върху предстоящата задача. Когато стигнахме ресторанта, Луис и повечето хора от персонала бяха заети със сервирането на супа и сандвичи на дълга опашка от клиенти. Затова не забелязаха как двамата със Саймън минахме зад щанда и се промъкнахме през задния вход на ресторанта.
Открихме Пейдж в трапезарията. Седеше на един стол и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нас и когато приближих, видях, че очите й са затворени.
— Пейдж? — повиках я тихо.
Тя отвори очи и се изопна на стола, притискайки корема си с ръце.
— Ванеса. Какво правиш тук?
Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.
— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.
— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.
Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.
— Как си?
Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.
— Ужасно.
Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.
— Джонатан идвал ли е да те види?
— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.
Явно още не знаеше.
— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?
Тя се опита да се усмихне.
— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…
— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?
— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.
— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?
— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.
Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.
— Моля те, хвърли един поглед на това.
Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.
— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.
— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.
После вдигна очи.
— Гаджетата на Зара.
— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.
Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.
— Не познавам нито един от тези хора.
— Ти не, но майка ти ги познава. Нейните приятелки — също.
Докато тя продължаваше да разглежда, хвърлих поглед през прозорците откъм лицевата страна на ресторанта. Дъждът валеше все по-силно и хората се криеха под шлиферите и чадърите си. Някои вече бързаха към колите, сякаш притеснени да са толкова близо до водата при това лошо време.