Тя погледна към мен, после към пристанището.
Внимателно подбрах следващите си думи.
— Има още нещо, което трябва да ти кажа.
Изпъстрените й с бели точици очи срещнаха погледа ми, после се отклониха към вестника, който й подавах.
— Джонатан — прошушна тя, докато четеше заглавието.
— Съжалявам, Пейдж — казах нежно.
— Недей — отговори тя с укрепнал, висок глас. — Това не е той. Това не е моят Джонатан.
Замълчах.
— Напротив, той е. Рейна е знаела колко си привързана към него и не е искала чувствата ти да попречат на…
— Ванеса, престани! — извика тя, но гласът й се пречупи. После хвърли вестника и сграбчи корема си. — Разбра ли? Просто престани. Моля те. Повече нищо не мога да понеса.
Сърцето ми биеше до пръсване, когато тя тихо заплака. Погледнах към Саймън, който отново кимна. Знаех, че скоро трябва да тръгваме, затова се наведох към нея, сложих ръка върху нейната и опитах отново.
— Съжалявам. Наистина. Зная, че е трудно за вярване, но всичко това е истина. Между дневниците на Бети и Зара…
— Дневникът на Зара ли? — Очите й светнаха и тя обърна глава към мен. — Как си позволяваш?
— Пейдж, Джъстин Сандс беше моя сестра.
Лицето й прежълтя. Тя знаеше за кого говоря.
— Тя се удави, защото скочи на неподходящо място в неподходящо време. Удави се, защото в края на краищата сирените са я завлекли под водата. И, да — прочетох дневника на Зара, за да се опитам да разбера нещо повече. — Извадих го от чантата си и й го подадох. — В нощта преди да почине сестра ми, не успя да ми каже всичко, което може би е искала. Всичко онова, което сестра ти би трябвало да ти каже — и тя ще го направи, стига наистина да те обича — е тук.
Тя взе дневника. Беше по-дебел в сравнение с последния път, когато го видя, защото сега в него бяха пъхнати и преведените от Кейлъб страници.
Тя тъкмо се канеше да го отвори, когато в трапезарията настана мрак.
Обърнах се бързо към Саймън, но не можах да го видя.
Всъщност нищо не виждах. През последните години това беше моментът, когато в градчето електрическите светлини биваха заменени от свещи и фенери. Сега обаче небето остана тъмно.
— Спокойно — прошепна той, слагайки ръце на раменете ми. — Тук съм.
Стъклата на прозорците около нас трепереха под напора на дъжда и вятъра. Прозорецът зад Пейдж се напука, когато едно голям леден къс удари в него.
Дъждът постепенно преминаваше в градушка, а нашето време изтичаше.
Посегнах към телефона, но ръцете ми така трепереха, че на два пъти ми се изплъзна, преди да го извадя от джоба си и да успея да отворя капачето.
Светлината на екрана му стигаше, колкото да видя Пейдж, застанала неподвижно край прозорците, които гледаха към пристанището.
Не казах нищо, просто застанах до нея.
Светкавиците избухваха в небето като фойерверки. Сребърни снопове светлина разделяха небосвода на тънки черни колони. За разлика от светкавиците обаче те не идваха от облаците над нас.
Издигаха се от водата.
Трептящите лъчи започваха постепенно да придобиват форма. Усещайки топлината от тялото на Саймън зад себе си, аз се чувствах много по-спокойна от обикновено, когато забелязах върху разпенената вода в пристанището да се появяват женски фигури, а сребърните струи светлина, насочени към небето, се увеличиха. Сега бяха осем. Ако се съди по светлинните пътеки, които грееха все по-ярко изпод водата обаче, явно щеше да има и още.
Кристабел.
Дъхът ми спря. Гласът в главата ми не беше на Джъстин.
— Кристабел.
Главата на Пейдж се извърна към мен.
— Какво каза?
Погледнах я.
— Кристабел.
Лицето й пребледня.
— На никого не съм казала името на бебето си. На нито един човек.
— Не е било нужно — усмихнах й се тъжно. — Бети го е чула в мислите ти.
Глава 24
Половин час по-късно пътувахме към планините извън града.
Погледнах първо към Саймън, който така се беше надвесил към предното стъкло, че брадичката му почти опираше волана — после стрелката на скоростомера. Волвото беше вдигнало над сто и десет километра в час и вибрираше от напрежението.
— Може би малко трябва да намалиш — предложих. — Нямаш никаква видимост, а и пътят е хлъзгав.