Там имаше стикери. Седем от тях бяха събрани от мама по време на пътуванията й заедно с Джъстин до „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“, „Корнел“ и „Дартмут“. Те образуваха широк кръг около пръснатите между тях разпечатки и формуляри.
В разпечатките бяха изброени университетите, следвани от три колони — крайните срокове за кореспонденция и подаване на документи и дати, на които трябва да бъдат обявени резултатите. Колоната с крайните срокове беше попълнена с цифри, изписани със спретнатия почерк на мама, останалите бяха празни, формулярите бяха празни, ако не броим бележките на мама и предложенията й за незабавен отговор. Окачената в центъра страница бързо привлече погледа ми: есе. Най-отгоре беше залепена бележка от мама, в която тя предлагаше на Джъстин да опише в есето си какъв човек е и каква личност иска да стане.
Отговорът на Джъстин беше съвсем кратък.
„Съжалявам, не знам. Но и ти също не знаеш.“
Стоях, вперила поглед в тези думи. Може и да бях загубила повече време от необходимото, за да ги открия, но знаех точно какво означават: Джъстин нямаше да замине за „Дартмут“ на есен. Нямаше да замине нито за „Харвард“, нито за „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“ или „Корнел“. Защото преди да постъпиш в своята бъдеща алма матер, най-напред трябва да подадеш документи. А по всичко личеше, че Джъстин не е попълнила нито един формуляр от документите за кандидатстване.
Хората долу се бяха събрали да почетат краткия живот на Джъстин, да поразсъждават над пропилените възможности, за всички онези неща, които тя никога нямаше да направи, и за местата, които никога нямаше да посети. За едно нещо имах право: нито един от тези непознати, които се тъпчеха със сладки, нямаше дори слаба представа що за човек беше тя. Но се бях заблудила относно нещо друго.
Защото, оказва се, аз също нямах представа що за човек е била сестра ми.
В коридора се затръшна врата и ме върна към действителността. Откачих есето й от дъската, взех и снимката ни в гребната лодка, останалите върнах обратно и бързо прекосих стаята.
Тъкмо се канех да изскоча в коридора, когато ръцете ми се стрелнаха към лицето и покриха носа и устата.
Солена вода. Бях свикнала постепенно с миризмата й вътре в стаята, но до вратата тя стана непоносима — сякаш приливът вече беше залял останалата част от къщата и чакаше пред вратата на Джъстин да го поканят да влезе. Миризмата беше толкова силна, че сведох глава, за да не ми се завие свят.
— О, не. — Свалих ръце от лицето си. — О, Джъстин…
Пред вратата на банята имаше намачкана плажна кърпа. Беше пухкава и бяла… с нарисуван на нея ухилен омар, покрит със зелени петна и черни водорасли.
Плажната кърпа на Кейлъб — онази, с която беше загърнал Джъстин, преди да я придърпа към себе си на върха на скалата миналата седмица. Сега тя беше тук, в Бостън, суха и пропита със сол.
Паднах на колене и взех кърпата. Тя се беше връщала тук. Между бурната вечер на терасата в къщата ни край езерото и късно следващата сутрин, когато откриха тялото й, тя някак беше успяла да дойде до Бостън.
„Няма нищо — казах си, опитвайки се да прогоня от мислите си спомена за увитата около раменете на Джъстин хавлиена кърпа. — Всичко е наред.“
Само дето беше точно обратното. Всичко вече бе така объркано, че дори не можех да си въобразя, че хавлиената кърпа не е това, което всъщност беше: още едно доказателство, че докато съм се заблуждавала колко добре познавам сестра си, някой друг й е бил по-близък от мен. И че по неизвестна за мен причина тя е искала да бъде точно така.
Глава 3
— Да не си изгуби ума?
Вдигнах брезентовия сак от тротоара и го хвърлих в багажника на татковото волво.
— Сигурна ли си, че няма да ти трябва? — попитах, сякаш мама изобщо не се беше провикнала от първото стъпало, където в момента стоеше с боси крака и кашмирен халат, гледайки ни неодобрително.
— Сериозно говоря — продължи тя. — Да не би и двамата да сте си загубили ума?
Татко остави купата с мюсли върху ръждясалия покрив на колата и ми помогна да натъпча сака вътре.
— Не съм го ползвал от месеци. Ще изкарам някак без него още няколко седмици.
— Няколко седмици? — Гласът на мама се вдигна с още една октава.
Опрях ръце до ръцете на баща ми върху капака на багажника и двамата натиснахме заедно. Когато капакът се затвори, обърнах колата и спрях в подножието на стълбата, водеща към предната врата.