— Мога ли да ви помогна?
Тъкмо започвах да изкачвам циментовото стълбище, но се обърнах по посока на гласа зад гърба ми.
— Май сте се загубили.
Тъкмо отворих уста, за да обясня положението на момичето с униформена черна престилка, което се задаваше иззад контейнерите със смет, когато режещ звук проряза главата ми. Премина от носа чак до вързаната на тила ми конска опашка и рикошира обратно. Колкото повече наближаваше момичето, толкова по-силен ставаше този звук, докато накрая не усещах главата си като малка камбана, ударена с много голям чук.
— Не съм се загубила — едва успях да отговоря, притискайки слепоочията си с пръсти. — Просто съм гладна. Гарет каза, че неговият приятел може да ми помогне.
— А, ето я сладураната с конската опашка — обади се някой зад гърба ми.
Свалих ръце от слепоочията си. Звукът беше изчезнал така внезапно, както се бе и появил.
— Какво е положението? Главоболие? Гадене? Струва ли ти се, че всичко около теб се върти със сто километра в час, даже когато стоиш неподвижно?
Обърнах се и видях мъж на средна възраст в бяло униформено сако на готвач и пепитени панталони, който съчувствено ми се усмихваше. Приятелят на Гарет.
— От всичко по много — отвърнах смирено.
— Няма проблем — смигна ми той. — За нула време ще те накарам да се почувстваш като нова.
Последвах го нагоре по стълбището, хвърляйки поглед през рамо точно навреме, за да видя как момичето мята торба боклук в контейнера и изчезва зад ъгъла.
— Е, какво да бъде? Препечена филийка? Яйца? Само кажи и ще ти го приготвя.
— Каквото и да е, всичко става — отговорих, докато си проправяхме път през пренаселената кухня.
— Трябва да те предупредя, че като готвач, който е в челото на класацията на „Ню Инглънд“ вече седма година, не правя това за всеки. — Той отвори хладилника, извади оттам бутилка вода и ми я подаде. — Правя го заради Гарет.
— Гарет иска ли ви често такива услуги? — поех шишето с вода аз.
— Никога досега не го е правил. — Той кимна на някого в другия край на кухнята. — Пейдж, скъпа, ще бъдеш ли така добра да придружиш госпожица Ванеса до задната трапезария?
Обърнах се и видях хубаво момиче с много дълги тъмни плитки, което се усмихваше и ме чакаше до вратата.
— Добре дошли при Бети — обърна се към мен тя, докато я следвах по тесния коридор. — За първи път ли сте тук?
— Да. — Толкова отдавна не бях идвала, че ми беше като за първи път. — Толкова хубави неща съм чувала за това място, че трябваше да дойда и да се уверя.
— Няма да останете разочарована. — Тя спря пред вратата в края на коридора и внимателно прехвърли таблата с чиния, чаша сок и сребърни прибори от едната ръка в другата.
Хвърлих се напред и подхванах чинията, която беше тръгнала да пада.
— Благодаря — каза тя. — На смяна съм от два часа и вече успях да счупя три чаши за кафе и една кана за вода. А това едва ли е най-подходящият начин да се издигнеш от помощник-сервитьор до сервитьор.
— Сигурно сте права.
Тя отвори вратата със свободната си ръка и тръгна нагоре по стръмната стълба.
— Но кой да ти каже, че таблите за сервиране в заведението са толкова сложна работа. Нали всеки ден вкъщи разнасяме подноси с чинии и вода? И никой не се оплаква от това.
— Точно така.
— Напротив. — Тя отстъпи настрана, когато стигнахме площадката. — Ужасно трудна работа е. Особено ако трябва да пренесеш едновременно пет чинии, всичките натоварени с прословутите слонски порции на Бети, а ръцете ти са тънки като връзки за обувки.
Усмихнах се, когато тя повдигна празната чаша за сок и се огъна като тръстика под тежестта й.
— Сериозно говоря. Това е толкова тежко, колкото и изглежда. — И тя замислено огледа кльощавата си ръка.
— Може да тренирате, когато работата в заведението не е толкова натоварена — предложих. — За да развиете мускулите.
— Да бе, при Бети навалицата никога не е проблем.
Огледах се, когато я настигнах на площадката. Стаята на персонала се оказа една остъклена тераса, надвесена над кея, от която се разкриваше великолепна гледка към пристанището и планините.
— Най-доброто място в цялото заведение — каза момичето, водейки ме към една пластмасова масичка в средата на стаята. — Персоналът го получи, защото е точно над бара и не е толкова романтично, когато туристите станат шумни. — Тя се усмихна. — Та, като стана дума за туристи, вие откъде сте?