— Е, поне една от нас има опит в това.
По-късно, когато бурята ще е отминала и слънцето — залязло, а аз отново ще съм сама и ще съм прекалено уплашена, за да затворя очи, тогава ще разполагам с много време — с прекалено много време — за да мисля за Джъстин и Пол Карсънс и да се чудя дали между тях има нещо общо. А тъй като сега ми предстояха няколко часа отвличащи вниманието занимания — най-краткият път към съня — щях да им се отдам изцяло.
Глава 5
„Ванеса… моята Неса… излез, излез, където и да си.“
Подскочих на дивана. Сърцето ми биеше толкова бързо и шумно в ушите, че ми трябваше цяла секунда, за да чуя звука от анимационния филм по телевизора и рапирането на един диджей, което се разнасяше от радиото в кухнята. Очите ми се стрелкаха из стаята, постепенно различавайки на слабата светлина, която се процеждаше през пролуката между спуснатите завеси и корниза, пластмасовата кутия със спаружена салата на масичката за кафе и очертанията на часовника с форма на патица на рафта над камината, който показваше 7:20 ч.
Големия бащица беше прав. След като получих разрешение от Луис и в продължение на десет часа без прекъсване разнасях подноси, отрупани с мръсни чинии, се прибрах у дома толкова изтощена, че тялото ми най-после се предаде.
Сграбчих дистанционното, което се търкаляше на пода, изключих телевизора и се тръшнах обратно на дивана. Всеки път, когато затворех очи, виждах Джъстин. За разлика от моментите, когато бях будна и тя заставаше пред мен усмихната и със сияещи сини очи, в сънищата ми не беше онази Джъстин, каквато исках да я помня. В тях беше твърде слаба, твърде немощна и крехка. Кожата й вече не беше с цвят на слонова кост, а имаше сивкав оттенък и бе изпъстрена с жълти и пурпурни петна. Косата й се спускаше на дебели оплетени кичури по гърба, а сините й очи бяха избелели. И когато ме извика, пареща болка разцепи главата ми.
Посегнах към безжичния телефон на масичката за кафе, нетърпелива да залича гласа на Джъстин в главата си с нечий друг глас. Едва бях набрала телефонния код на Бостън обаче, когато в кухнята прокънтя силно чукане.
„Сигурно е от гърнето на някоя минаваща кола… или лодка в езерото с раздрънкан мотор… или господин Кармайкъл, който се е върнал от Върмонт и майстори нещо по двора.“
„Край със съня“ — казах си, когато чукането се повтори и най-после осъзнах, че някой чука на кухненската врата. Нямах представа кой ли може да е толкова рано сутринта и набрах до края телефонния номер в Бостън, преди да отворя.
— Здрасти, тате — казах високо, когато той вдигна слушалката.
— Ванеса?
— Аха, същата. — Прекосих кухнята, набелязвайки последователно ножиците в керамичния буркан до хладилника, пожарогасителя край готварската печка и дървения блок с ножовете на кухненския плот. — Тук си прекарвам страхотно. Тъкмо съм хванала най-острия ти китайски сатър и режа сирене за омлета, който се каня да си направя.
— Какъв китайски сатър? И защо викаш? При теб всичко наред ли е?
— А, значи си почти до нас? Сега завиваш по „Бъртън драйв“, така ли?
Спрях на крачка от външната врата. Съдейки по силуета, очертаващ се през тънката завеса на стъклото на кухненската врата, онзи, който чукаше, определено беше мъж.
— Ванеса, ако се опитваш да ми кажеш нещо…
— Изчакай така, Голям бащице — прошушнах в слушалката и стиснах дръжката на вратата. — Саймън? — Потенциалният взломаджия стоеше на прага по дънки и изтъркано яке с емблема на колежа „Бейтс“.
— Здрасти. Извинявай, знам, че е рано…
— Нали с Кейлъб обикновено използвате задната врата?
— Пробвах и на задната врата, и на предната врата, и на страничната врата — ти все не отговаряше.
— О!
— Тъкмо се канех да разбия тая врата, защото продължаваше да не отговаряш. И защото лампите ти светеха цяла нощ, и защото изобщо не можах да чуя дали си в къщата заради целия този шум отвътре. Помислих, че нещо лошо става.
— О! — повторих отново, чувствайки се ужасно глупаво. — Извинявай… Заспала съм.
— Заспала си? Толкова се радвам да го чуя!
Големия бащица. Бях забравила, че още е на телефона.
— Съжалявам, татко. Да, наистина най-после заспах. — Обърнах се с надежда Саймън да не забележи червенината, която пълзеше от челото към врата ми. — Саймън тъкмо се отби. Каним се да си вземем нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.
— Добре ли си? — попита Саймън, когато затворих телефона и отново се обърнах към него.