— Гладна ли си? — попита, докато се наместваше зад волана и палеше колата. — Взел съм сандвичи.
Тъкмо щях да кажа, че съм добре и така, когато забелязах две пластмасови чаши между предните седалки.
— Диня и гуава — каза той и кимна към хартиената торба от „Харбър Хоумфрайз“ в краката ми. — С бъркани яйца, наденички, сирене и хлебче.
Вдигнах торбата, изненадана, че знае съставките на любимата ми комбинирана закуска. Ние четиримата никога не бяхме закусвали заедно, значи съм я споменала по някакъв повод… А той я е запомнил. Бях толкова трогната от неговата загриженост и развълнувана от жеста му, че нямах сили да го погледна, докато разопаковах сандвича си.
— Благодаря ти.
Освен че засити глада ни, закуската ни осигури и благовиден предлог да не разговаряме, докато пътуваме към града. Не че не ми се говореше със Саймън; просто не знаех какво да кажа. Чувствах се така, сякаш двамата внезапно сме се озовали няколко десетилетия напред и страдаме от синдрома на празното гнездо15. След толкова години за какво ли могат да си говорят родителите, освен за децата, които не са вече при тях?
— Е — каза Саймън, когато двайсет минути по-късно влязохме в пристанището на Уинтър Харбър, — налага се да те помоля за една голяма услуга.
Бях се загледала през прозореца на колата от моята страна, но се обърнах към него, когато заговори.
— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…
— Когато го открием.
Той леко въздъхна.
— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.
— Разбирам…
Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.
— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.
Сведох поглед и започнах да въртя безцелно сламката в празната чаша от сок. Саймън не си даваше сметка, че онова, което искам да питам Кейлъб, далеч надхвърля онази конкретна нощ и обхваща дните и месеците, довели до нея. Даже представа нямаше колко много разчитах Кейлъб да ми даде отговор на всичко, което според мен трябваше да знам за Джъстин и последните две години — а защо не и преди това — но което все още беше тайна за мен.
— Убеден съм, че ще ти каже всичко, което би искала да знаеш — продължаваше Саймън, — но ще му помогнем, като го оставим сам да реши кога да го направи. Твоето присъствие ще му напомни за нея… а не искам да продължава да бяга и да се крие.
Кимнах с глава.
— Разбира се, че няма да го притискам, докато не прецениш, че е уместно.
Той въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти.
После излезе от колата и аз с удоволствие го оставих да води. Идеята да дойдем на пристанището беше добра. Не мислех, че някой от двама ни наистина очаква да открием Кейлъб на това място, но той работеше тук като обслужваш персонал от тринайсетгодишен, когато заякна достатъчно, че да може да вдига маркуча на колонката за гориво и да зарежда лодките. Слушахме истории от пристанището почти всеки ден през ваканциите си тук и знаехме, че някои от колегите на Кейлъб са и едни от най-добрите му приятели. Все някой от тях трябва да знае накъде е тръгнал.
Последвах Саймън до канцеларията на пристанището, която представляваше едностайна барака, обкичена с разноцветни шамандури като отрупано с играчки коледно дърво.
— Я виж ти какво се е хванало на куката! Чакай, чакай… това си ти, нали? — Капитан Монти свали очилата си, изтри стъклата им с края на моряшката си жилетка, декорирана с множество джобове, и отново ги върна на носа. — Изглеждаш малко по-едър от голямото момче на Кармайкъл, както го помня, но няма да забравя тая ухилена физиономия.
15
„Синдром на празното гнездо“ е научно наименование на психологическото състояние на родителите, когато децата напуснат дома и започнат свой живот. — Бел.прев.