— Не съм сигурен кога ще се приберем, затова пуснах телевизора — каза той, докато влизаше в кухнята откъм трапезарията.
Наблюдавах го как слиза по стълбите, прескачайки ги през една. И през ум не ми беше минало да изключа радиото в кухнята и да изгася лампите, преди да изляза. А вместо да го направи заради мен, както би постъпил всеки друг на негово място, като види, че умът ми очевидно е другаде, той беше включил и телевизора.
— Е, къде отиваме? — попитах, след като заключих вратата и побързах да го настигна. — Откъде ще започнем?
Той ускори крачка, когато наближихме субаруто, и избърза пред мен, за да ми отвори предната врата.
— От пристанището.
Докато затваряше вратата зад мен и заобикаляше, за да заеме шофьорското място, аз се огледах, сякаш седях тук за първи път. Саймън купи субаруто, щом взе книжка, и две лета изпълняваше ролята на шофьор на нашата малка компания, разкарвайки ни ту на кино, ту до „Сладоледаджийницата на Еди“ или до миниголфа. Сега обаче за първи път бяхме само двамата. Странно ми беше да седя тук, без колата да подскача нагоре-надолу, докато Джъстин и Кейлъб заемат местата си на задната седалка. Чувствах се необичайно и защото това беше първият път, когато се качвах в субаруто, откакто се возихме четиримата заедно за последно.
— Гладна ли си? — попита, докато се наместваше зад волана и палеше колата. — Взел съм сандвичи.
Тъкмо щях да кажа, че съм добре и така, когато забелязах две пластмасови чаши между предните седалки.
— Диня и гуава — каза той и кимна към хартиената торба от „Харбър Хоумфрайз“ в краката ми. — С бъркани яйца, наденички, сирене и хлебче.
Вдигнах торбата, изненадана, че знае съставките на любимата ми комбинирана закуска. Ние четиримата никога не бяхме закусвали заедно, значи съм я споменала по някакъв повод… А той я е запомнил. Бях толкова трогната от неговата загриженост и развълнувана от жеста му, че нямах сили да го погледна, докато разопаковах сандвича си.
— Благодаря ти.
Освен че засити глада ни, закуската ни осигури и благовиден предлог да не разговаряме, докато пътуваме към града. Не че не ми се говореше със Саймън; просто не знаех какво да кажа. Чувствах се така, сякаш двамата внезапно сме се озовали няколко десетилетия напред и страдаме от синдрома на празното гнездо15. След толкова години за какво ли могат да си говорят родителите, освен за децата, които не са вече при тях?
— Е — каза Саймън, когато двайсет минути по-късно влязохме в пристанището на Уинтър Харбър, — налага се да те помоля за една голяма услуга.
Бях се загледала през прозореца на колата от моята страна, но се обърнах към него, когато заговори.
— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…
— Когато го открием.
Той леко въздъхна.
— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.
— Разбирам…
Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.
— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.
Сведох поглед и започнах да въртя безцелно сламката в празната чаша от сок. Саймън не си даваше сметка, че онова, което искам да питам Кейлъб, далеч надхвърля онази конкретна нощ и обхваща дните и месеците, довели до нея. Даже представа нямаше колко много разчитах Кейлъб да ми даде отговор на всичко, което според мен трябваше да знам за Джъстин и последните две години — а защо не и преди това — но което все още беше тайна за мен.
— Убеден съм, че ще ти каже всичко, което би искала да знаеш — продължаваше Саймън, — но ще му помогнем, като го оставим сам да реши кога да го направи. Твоето присъствие ще му напомни за нея… а не искам да продължава да бяга и да се крие.
Кимнах с глава.
— Разбира се, че няма да го притискам, докато не прецениш, че е уместно.
Той въздъхна с облекчение.
15
„Синдром на празното гнездо“ е научно наименование на психологическото състояние на родителите, когато децата напуснат дома и започнат свой живот. — Бел.прев.