— Благодаря ти.
После излезе от колата и аз с удоволствие го оставих да води. Идеята да дойдем на пристанището беше добра. Не мислех, че някой от двама ни наистина очаква да открием Кейлъб на това място, но той работеше тук като обслужваш персонал от тринайсетгодишен, когато заякна достатъчно, че да може да вдига маркуча на колонката за гориво и да зарежда лодките. Слушахме истории от пристанището почти всеки ден през ваканциите си тук и знаехме, че някои от колегите на Кейлъб са и едни от най-добрите му приятели. Все някой от тях трябва да знае накъде е тръгнал.
Последвах Саймън до канцеларията на пристанището, която представляваше едностайна барака, обкичена с разноцветни шамандури като отрупано с играчки коледно дърво.
— Я виж ти какво се е хванало на куката! Чакай, чакай… това си ти, нали? — Капитан Монти свали очилата си, изтри стъклата им с края на моряшката си жилетка, декорирана с множество джобове, и отново ги върна на носа. — Изглеждаш малко по-едър от голямото момче на Кармайкъл, както го помня, но няма да забравя тая ухилена физиономия.
— Не ви се привижда — каза Саймън, разтърсвайки ръката на капитан Монти. — Тази година влязох в училищния отбор. Оказа се, че гребането по три часа дневно помага не само да хванеш добър загар.
Значи това било.
— Тенът ти също не е лош, като стана дума за това. — Капитан Монти опря длани на плота пред себе си и се надвеси напред. — А кого си ни довел? Истинска красавица.
Незабележимо поклатих глава, когато Саймън ме погледна. През последните години на няколко пъти се беше случвало да се срещна с капитан Монти, но явно не бях оставила никакъв спомен в него. А и сега не беше време да му припомням предишните ни срещи, защото не ми се искаше да отговарям на въпроси за случилото се с Джъстин.
— Това е Ванеса. Приятелка от училище.
— Ум и красота, а? Ти винаги си бил умник, момчето ми.
Капитан Монти изви вежди по начин, който би трябвало да ме вбеси, но аз не се ядосах, защото това беше капитан Монти.
— Идвам — продължи Саймън, — защото се надявах, че може да ми помогнете за нещо.
— Само кажи какво. На всичко съм готов, само не искай голямата „Барбара Анн“. Тя е моя.
Погледнах през прозореца зад капитан Монти. „Барбара Анн“, старото рибарско корабче, закотвено на едно и също място от трийсет години, все така се поклащаше над водата недалеч от канцеларията.
— И през ум не ми е минало да поискам такова нещо — усмихна се Саймън и хвърли един поглед на корабчето. — Капитан Монти, чудехме се дали не знаете нещо за Кейлъб.
Рунтавите бели вежди на капитан Монти се свиха. Той изгледа Саймън, сякаш не можеше да повярва, че го пита подобно нещо, после погледна мен, като че имах някаква вина за всичко това. Измъкна молива иззад ухото си, където беше обичайното му място, придърпа жълтеникавата купчина квадратни листчета за бележки към себе си и взе да ги изучава.
— Знам само, че не се е мяркал наоколо през последната седмица и нещо — това не е добре за работата и съжалявам, че ви е зарязал точно в началото на сезона. Не е ли ставало дума къде се кани да ходи?
Капитан Монти се наведе ниско над купчината листчета и взе да записва нещо там. Изглеждаше така, сякаш изобщо не ни чува, или пък беше решил да не ни обръща внимание, докато не се откажем и не си тръгнем, но после внезапно взе да се хихика. Отначало тихичко, след това все по-силно, докато звукът не бликна през напуканите му устни и раменете му не започнаха да се тресат.
Саймън се усмихна.
— Да не пропускам нещо?
— Съжалявам… наистина. Нямах намерение да се смея. — Капитан Монти изпусна тежка въздишка. — Просто брат ти е от съвсем друго тесто. Дадох му работа, прилична заплата, безплатно гориво и колкото сепии успее да наниже на куката си, а той просто си вдигна дърмите и напусна. Почувствах се като глупак, когато просто изчезна, без да каже и думичка на някого. Но явно не съм единственият, който късно го е разбрал.
— Какво да е разбрал? — попита Саймън.
Капитан Монти го погледна над очилата.
— Че е напуснал. Че ме заряза, защото не му повиших заплатата с толкова, колкото не бих могъл да му дам и след десет години, и за няколко модни спортни ризи в добавка. — Той се намръщи. — Да си замине, без да каже и думица на мен е едно, но да не се обади на собствения си брат? Човек би казал, че това е доста ясен знак, че не сте на прав път.
— Съжалявам, капитан Монти… Твърдите, че Кейлъб е напуснал, само защото не сте му дали няколко долара отгоре?