Погледнах Пейдж крадешком.
— Не точно, но…
— Зет, Луис каза, че може. Предполагам, че си била твърде заета да омайваш клиентите, за да забележиш, но той й позволи да помага в кухнята онзи ден и тя не счупи нищо. А това си е нещо като рекорд.
Изчаквах мълчаливо, чувствайки се едновременно засрамена, смутена и впечатлена. По всичко личеше, че обикновено Зара дърпа конците тук, а задачата на Пейдж беше да я поставя на място, когато е необходимо.
— Двете ще работите в екип — каза Зара най-накрая. — Пейдж ще ръководи, а ти, Ванеса, ще си просто допълнителен чифт ръце. В мига, в който чиния, купа, чаша, бутилка кетчуп, пакетче захар или каквото и да е се изплъзне от ръцете й и полети към земята, ти го грабваш.
— Значи вече мога да оставя сребърните прибори? — попита Пейдж.
Зара я изгледа от глава до пети.
— Само едно нещо да изпуснеш на пода и приятелката ти си заминава, а ти се връщаш обратно при лъжиците!
Пейдж изписка победоносно, когато Зара си тръгна, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата на кухнята.
— Не се обиждай, Пейдж — казах, когато стигнахме килера зад кухнята, — но как си още тук, щом като присъствието ти представлява реална физическа заплаха за ресторанта на Бети? Явно Зара го прави за твое добро… но ако тук работата е толкова много, а репутацията на заведението — толкова важна, тогава не е ли малко рисковано да държиш човек, за който се смята че, както вървят нещата, има нужда от…
— Бавачка? — Тя с усмивка взе една престилка от рафта и ми я показа за одобрение. — Зет е единствената, която смята, че трябва да бъда наглеждана като някой прощъпалник в стая с необезопасени контакти. Но тъй като тя е моята по-голяма сестра и е откачена на тема дисциплина, аз й прощавам.
Взех престилката от ръцете й.
— Но ти май наистина чупиш доста неща, не е ли така?
— Разбира се. — Тя ми подаде тефтер и химикал. — Щеше да е по-добре, ако пръстите ми не бяха толкова хлъзгави. Най-вероятно… бихме спестили доста пари, без съмнение, но за сметка на това персоналът внезапно ще почувства остра липса на забавление.
Завързах престилката около кръста си и поех тефтера и химикалката.
— На повечето хора обаче им харесва, че изобщо съм тук. Като казвам повечето, нямам предвид Зет. — Тя се наклони към мен. — Не зная дали вече си го разбрала, но не е лесна работа да имаш вземане-даване със сестра ми.
— Не думай! — отвърнах закачливо.
Тя опъна краищата на престилката ми, докато не изчезна и последната гънка.
— Персоналът не си пада много по Зара, затова пък клиентите — особено мъжете клиенти — просто я обожават. Благодарение на своите заложби и сексапил тя е способна да накара въздържателите да си поръчат бира, бащите — да си развържат кесията и да вземат нещо по-скъпо от печено сирене за своите злояди деца, а съпрузите — да убедят жените си, които броят всяка калория, да изядат за десерт парче шоколадова торта. И прави всичко това така, сякаш те самите са го решили. — Погледът й срещна моя. — Ако Зара не си е докарала най-малко хиляда долара на вечер от бакшиши, значи заведението е било затворено.
— А вие никога не затваряте.
— Освен това си поделяме бакшишите.
Кимнах.
— Значи останалите от персонала все пак трябва да се спогаждат с нея.
— Чрез мен. Аз съм буферът, филтърът, преводачът, каквото ти хрумне. Ако Зет влети в кухнята и се развика, че някоя поръчка се бави, аз хуквам след нея да я успокоявам. — Тя замълча, придържайки с една ръка летящата врата. — Аз съм страшно добра в работата си — поне в тая част от нея, но дори да не бях, те пак трябваше да се примирят.
— И защо?
Тя се ухили.
— Ресторантът е собственост на семейството ми. Бети е моята баба.
И преди да съм успяла да задам още някой въпрос, тя изчезна зад кухненската врата.
За късмет сутринта мина бързо. През цялото време следвах напътствията на Пейдж, отбелязвайки колко вещо се движи тя, независимо от хлъзгавите си пръсти. Имаше само две рискови ситуации — с една чаша за кафе и един панер за хляб, които успях да уловя малко преди да се разбият на пода.
— Нима вече е станало обяд? — изненадах се четири часа по-късно, докато стоях край бара и сгъвах салфетки.
— Би ли обслужила, моля, възрастния си приятел?
Зара профуча покрай нас. Главата ми отново започна да пулсира изведнъж и аз се запитах възможно ли е толкова да се притеснявам от някой човек, че опънатите ми нерви да ми докарват такава скоростна и физически болезнена реакция, когато той е наблизо.