— А вие никога не затваряте.
— Освен това си поделяме бакшишите.
Кимнах.
— Значи останалите от персонала все пак трябва да се спогаждат с нея.
— Чрез мен. Аз съм буферът, филтърът, преводачът, каквото ти хрумне. Ако Зет влети в кухнята и се развика, че някоя поръчка се бави, аз хуквам след нея да я успокоявам. — Тя замълча, придържайки с една ръка летящата врата. — Аз съм страшно добра в работата си — поне в тая част от нея, но дори да не бях, те пак трябваше да се примирят.
— И защо?
Тя се ухили.
— Ресторантът е собственост на семейството ми. Бети е моята баба.
И преди да съм успяла да задам още някой въпрос, тя изчезна зад кухненската врата.
За късмет сутринта мина бързо. През цялото време следвах напътствията на Пейдж, отбелязвайки колко вещо се движи тя, независимо от хлъзгавите си пръсти. Имаше само две рискови ситуации — с една чаша за кафе и един панер за хляб, които успях да уловя малко преди да се разбият на пода.
— Нима вече е станало обяд? — изненадах се четири часа по-късно, докато стоях край бара и сгъвах салфетки.
— Би ли обслужила, моля, възрастния си приятел?
Зара профуча покрай нас. Главата ми отново започна да пулсира изведнъж и аз се запитах възможно ли е толкова да се притеснявам от някой човек, че опънатите ми нерви да ми докарват такава скоростна и физически болезнена реакция, когато той е наблизо.
— Хм, Зет, малко съм заета — отговори й Пейдж.
— Хм, Пи, никой тук не е по-зает от мен. А днес нямам нито време, нито търпение за глупавите игрички на тоя приятел.
— Ти никога не си имала търпение. А единственото, което се иска, е да знаеш как да говориш с Оливър.
Бях готова да се обзаложа, че Зара не може да реши кое я вбесява повече — това, че има клиент, над когото не може да надделее, или че съществува нещо, в което Пейдж е по-добра от нея.
Зара се намръщи.
— Ще опитам само още веднъж. Ако не клъвне, приключвам с него. Веднъж завинаги.
Пейдж просна на бара салфетката, която току-що беше сгънала, опря лакти върху нея и се ухили.
— Готова ли си за малко междучасие?
Подпрях се на ръба до нея.
— Кой е Оливър?
— Властелинът на Зара. — Тя ме погледна. — Съжалявам, май изглеждам прекалено доволна от ситуацията, а?
— По-скоро извън себе си от радост.
— Просто не мога да се овладея — продължи тя, наблюдавайки как Зара криволичи из салона по посока на един възрастен мъж с коса по-къдрава и по-бяла от тази на Големия бащица. После погледна часовника си. — Дванайсет и две. Точно навреме.
Зара спря на няколко крачки от масата му. Пристегна по-здраво вързаната си на опашка коса и оправи гънките на престилката си. Раменете й подскочиха, сякаш си поемаше дълбоко въздух.
— Оливър е единственият клиент, когото не успя да оплете — каза Пейдж. — Идва тук по едно и също време всеки ден и винаги сяда на някоя от масите в нейния сектор. Тя даде всичко от себе си — предложи му да си избере нещо от менюто за сметка на заведението, после — специално намаление, даже по-голяма маса, където никой няма да допуска други клиенти, докато той се храни, въпреки че всичко при нас струва пари. Честно ти казвам — тя просто се раздаде.
— Той защо не сяда при никой друг?
Тя поклати глава.
— Представа нямам. Колко пъти сме му предлагали, но той все отказва. Най-сладката част обаче е неговото поведение. Само виж как се държи, когато тя се опитва да му каже нещо — това е просто класика.
Намирахме се твърде далече от тях и беше прекалено шумно, за да ги чуем, но нямаше как да се разбере погрешно отношението му към нея — той просто не я забелязваше. Тя каза нещо, после изчака. Пак заговори и пак зачака отговор. При третия опит просто показа съдържанието на сутрешното меню, което лежеше на масата, и когато и това не стана повод за разговор, тя погледна намръщено Пейдж през рамо.
— Той се държи така, сякаш тя изобщо не съществува — щастливо въздъхна Пейдж.
Точно така беше. Оливър не само не пророни и дума, но през цялото време гледаше през прозореца, сякаш Зара беше едно от високите цветя в саксиите, с които беше декориран салонът.
Грабнах една салфетка и се заех да я сгъвам, когато Зара се понесе към нас.
— Охо! — възкликна Пейдж.
Зара се закова на място насред салона. После се наведе към един от клиентите, чиято намръщена физиономия и недокосната чиния сигнализираха, че има проблем.