— Ще има още много залези занапред. Днес обаче слънцето ще се скрие от онази масивна буреносна система, която се носи насам.
Погледнах към хоризонта, накъдето кимна той. Или съм била прекалено съсредоточена да се взирам във водата, за да обърна внимание на небето, или този юрган от тъмни облаци се беше появил изведнъж от нищото.
— Направих справка, преди да тръгнем. От метеорологичната станция казаха, че ще е ясно чак до късно вечерта. Но като гледам какво е положението, имаме само двайсетина минути да се спуснем долу, преди да започнат гръмотевиците. — Саймън тръсна глава. — Ще ми се и професор Бийкман да можеше да види това.
Преди да съм успяла да попитам защо, Кейлъб и Джъстин започнаха да си шепнат нещо, а Саймън се наведе към мястото, където седях с притиснати към гърдите колене, опитвайки да се стопля.
— Добре ли си? — попита.
Кимнах и се опитах да се усмихна. С течение на времето Саймън се беше превърнал в по-големия брат закрилник не само за Кейлъб, но и за нас двете с Джъстин.
— Малко ми е студено и сега ми се иска каучуковите подметки на маратонките ми да бяха по-дебели, но иначе съм добре.
Той измъкна грейка от раницата си и ми я подаде.
— Не е голяма работа — просто един ден от многото. Цялото лято е пред нас. Както и следващото, и лятото след него.
— Благодаря ти. — Погледнах настрани смутена. Изглеждаше напълно искрен и добронамерен, но сега най-малко имах нужда някой да ми припомня за моя провал, при това толкова скоро след като се издъних.
— Сериозно говоря — продължи той с тих, но твърд глас. — Независимо кога ще си готова за това, а дори и никога да не се решиш, всичко е наред.
Навлякох грейката, доволна, че има с какво да запълня паузата.
— Имаме нов план — обяви Джъстин.
Поех протегнатата ръка на Саймън и скочих на крака. Джъстин и Кейлъб някак бяха успели да се откъснат един от друг, но само колкото Джъстин да хвърли хавлиените кърпи на земята. Сега двамата стояха на ръба на скалата, хванати за ръце и обърнати с лице към нас.
Джъстин се ухили.
— Независимо че ни остава съвсем малко време, решихме да отбележим официално първия ден от това лято, което със сигурност ще е най-хубавото за всички времена.
— Като се приберем у дома и се загреем с по един горещ шоколад, нали? — предложих.
— Глупавичката ми Неса! — Джъстин ми прати въздушна целувка. — Двамата с Кейлъб ще скочим още веднъж.
— Със салто — добави Кейлъб.
Докато двамата си разменяха влюбени погледи, аз погледнах към Саймън. Беше зяпнал насреща им, сякаш трескаво търсеше най-подходящите думи, които да произведат максимум ефект за минимум време. Новопоявилите се мускули по гърба му се бяха изопнали под тънката памучна тениска. Ръцете му, които се бяха отпуснали покрай бедрата му, след като ми помогна да стана, сега бяха свити в юмруци.
— Със задно салто! — извика Джъстин.
— Не — прекъсна я Саймън, — в никакъв случай!
Не се сдържах и се усмихнах. Ето това най-много харесвах — и мразех — в Джъстин. Докато аз продължавах да спя на запалена лампа, страхувах се да чета Стивън Кинг и не бях в състояние да направя дори един безопасен скок от върха на скалата, Джъстин живееше за оная тръпка, която аз по всякакъв начин се опитвах да избегна. Ето и сега, когато ни делят само минути от това да бъдем удавени от проливен дъжд и изпържени от светкавиците, тя иска на всяка цена да си осигури нова порция адреналин, затова скача във въртопа, при това с гърба напред.
— Ще отнеме само две минути — каза Кейлъб. — Тръгнете надолу, щом скочим, ще се срещнем по средата на пътеката.
— Знаеш, че приливът е непредсказуем във време като днешното — каза Саймън. — Водата сега е много по-плитка от последния ни скок.
Джъстин погледна надолу през рамо.
— Няма как да е станало толкова опасно. Всичко ще бъде наред.
Наблюдавах я — моята красива по-голяма сестра, чиято кестенява коса сега беше поизсъхнала и се вееше на дълги кичури около лицето й. Нямаше как да я спра. Щом Джъстин си науми веднъж нещо, няма сила, която да я разубеди. Когато ми се усмихна, очите й блеснаха на фона на тъмните облаци, които сякаш поглъщаха останките небе.
Начупен къс неоновобяла светкавица внезапно раздра въздуха. Мълнията удари толкова близо до нас, че скалата под краката ни потрепери. Вдигна се вятър, отскубна листа от клоните и понесе смет над земята. Дълъг прът полетя към мен като пусната от лък стрела, аз покрих главата си с две ръце и се хвърлих на земята. Започна да вали — отначало по-леко, после засили, докато накрая грейката на Саймън залепна за гърба ми и по лицето ми взе да струи вода. Застинах неподвижно с надеждата, че бурята ще ни отмине така внезапно, както беше и дошла, но въздухът ставаше все по-студен, вятърът — по-силен, а гръмотевиците — все по-оглушителни.