— Всъщност — започнах аз с поруменели бузи.
— Значи, вие сте нещо като пияни от любов — продължи той, преди да успея да изясня какви точно са отношенията ни със Саймън. — Отваряш сутрин очи и първата ти мисъл е за нея. Питаш се как ли е тя сега. Какво ли прави. Кога ли ще се видите отново. Това занимава мислите ти цял ден. Ти си готов да го споделиш с всеки, склонен да те изслуша — включително и най-добрите ти приятели, които, разбира се, те уважават, но след известно време, водени от загрижеността, която само истинските приятели изпитват към теб, започват сериозно да се притесняват за твоето душевно здраве. Ти пък от своя страна кроиш всевъзможни планове — големи планове — като например какво ще правиш след гимназията, докато ние, останалите, едва сме стоплили, че ни остават само две години, за да добием бегла представа какво искаме от живота занапред.
— Ясно, с една дума, изглеждам и говоря като обсебен — вметна Саймън.
— Малко е да се каже — отговори Марк, навеждайки се да вдигне сърфа си от пясъка. — Живееш и дишаш единствено заради това момиче. Говориш за нея през цялото време, все по-малко се задържаш с приятелите си, ставаш сляп за другите момичета, независимо колко яки мацки са и колко много си падат по теб. Докато накрая не се сринеш и не й признаеш, че я обичаш.
Саймън беше свел поглед, внезапно заинтригуван от пъстрите камъчета под краката си.
— Нещо повече — ти казваш и на приятелите си, че я обичаш. Което, ако ме разбираш правилно, е последната крачка, която човек може да направи.
— Ясно, освен че съм обсебен, аз съм и глупак — кимна Саймън. — Превърнал съм се в безгръбначно.
— Не бъди толкова жесток към себе си — сви рамене Марк. — Приятелите ти не те съдят строго. Може би си мислят, че си малко отнесен, но са сигурни, че никое друго момиче не е способно да те доведе до това състояние. Само и единствено тя. Тя е нещо различно.
Усещах как лицето ми става пурпурно и си напомних мислено, че ние със Саймън не сме двойката, за която говори Марк.
— С две думи: Това момиче е всичко за теб. Останалото — храна, вода, кислород, сън — това са подробности. При това незначителни. — Марк въздъхна и впи поглед във водата. — А после тя умира. Край. Изчезва. Нагълтва се с вода като риба.
Коленете ми омекнаха. Разбира се, че всичко в тази сладникава история от самото начало водеше към такъв край, но също както в действителност се случи с Джъстин и Кейлъб, трагичният обрат сякаш тепърва предстоеше и щеше да се появи най-неочаквано.
— А после какво? — попитах, най-вече защото Саймън следеше внимателно реакцията ми и исках да му покажа, че съм добре.
Марк отмести поглед от хоризонта и отново се обърна към нас.
— После побягваш. Защото единственото по-лошо нещо от това, че нея вече я няма, е, че ти все още си тук.
Саймън остана смълчан, опитвайки се да погледне на случилото се през очите на човек, който през последната година бе прекарал с брат му много повече време от самия него.
— А защо да не остане с неговите… моите приятели? И със семейството си? С всички, които ме обичат. Защо просто изчезвам, без дори да кажа къде отивам?
— Щом нея вече я няма — отговори Марк и кимна към мен, — смяташ ли, че би понесъл погледите на останалите? Или техните въпроси? Или пък милите, но напълно безсмислени опити да проявят съчувствие? Особено хората, които вече не те приемат за пълноценна личност без нея?
Опитах се да осмисля всичко това. Кейлъб обичаше Джъстин. Не просто я харесваше. Не само се опиваше от факта, че си е намерил партньор в любовните игри. Но дали Джъстин е изпитвала същото? И ако и той е бил толкова важен за нея, ако чувствата им са били взаимни, защо тогава тя направи всичко възможно да убеди околните, че това между тях е просто обикновен летен флирт? Като междувременно през учебната година беше забърсала още няколко момчета в подготвителното училище в Хоторн. Щом е изпитвала толкова силни чувства към Кейлъб, защо й е трябвало да си губи времето с други?
— Не, не бих могъл — каза най-накрая Саймън и ме върна отново към нашия разговор.
— Какво чакаш още, пич?
Три момчета с мокри неопренови екипи, които изглеждаха еднакво въодушевени и изтощени, приближаваха към нас, влачейки сърфовете си по пясъка.
— Ако на секундата не се изнесеш, после вече ще е късно — предупреди Марк единият от сърфистите.
Саймън погледна към водата и метеорологът в него даде сигнал за тревога.
— Здрасти — продължи сърфистът, когато забеляза Саймън, приближи се до него и го потупа по рамото. — Лоша работа с момичето на Кейлъб, човече. Но той ще се върне, щом мъглата се вдигне.