— Там вътре е нечовешко, брато — продължи другият сърфист. — Само преди двайсет минути вълните бяха на половината на това, после започнаха да идват все по-бързи, все по-силни и все по-високи.
— Това в реда на нещата ли е? — попитах.
— Нищо общо няма с нормалното — отговори Марк.
— Тези са по-големи даже от вълните зимно време, а те размазваш всичко, което попадне във фронта им. — Саймън внимателно наблюдаваше водата.
— Тогава — каза Марк, докато завързваше ремъка в единия край на сърфа за глезена си, — шапки долу пред глобалното затопляне. Лошо за човечеството, добро за моя вид!
— Само още един въпрос — извика подир него Саймън, малко преди Марк да влезе във водата. — Знаеше ли, че Кейлъб е напуснал работата си в пристанището още миналата година? И че вече работи във „Фар“?
Марк се закова на място.
— Какво?
— Говорихме с Монти преди няколко дни. Той ни каза, че миналото лято Кейлъб просто е спрял да ходи при него, без дори дума да каже. Случайно е разбрал къде е отишъл на работа от един от защитниците на „Фар“.
Марк и останалите сърфисти, които бяха налягали върху пясъка да си поемат дъх, се спогледаха.
— Не знаехте ли? — настоя Саймън, когато никой не му отговори.
— Не — отговори Марк и продължи към водата. — Даже съм изненадан, като знам усилията на Кейлъб да угаси този „Фар“.
— Ходеше на събранията на градския съвет всяка година — обясни един от сърфистите. — Правеше листовки, говореше с журналисти от вестниците, даже организира подписка. Ходеше от врата на врата и успя да събере стотици подписи. Беше яростен противник на „Фар“ — смяташе, че това ще съсипе града и ще разори хора като Монти. Даже успя да си уреди среща с няколко от богаташите съвсем сам, без ничие съдействие. Приклещи ги на едно от събранията на Градския съвет и не ги остави на мира, докато не склониха да обядват с него.
Саймън изглеждаше така, сякаш някой току-що му е казал, че небето е зелено, а дъждът в действителност вали от земята нагоре. Разбирах много добре как се чувства в момента. Кейлъб беше всеизвестен лентяй и кръшкач — точно заради това мама смяташе, че не е подходящ за Джъстин. Трудно беше да си представи човек, че не само го е било грижа за града, но и че е положил толкова усилия да го съхрани.
— В края на краищата обядваха ли? — попитах.
— Да. Обядваха в ресторанта на Бети по настояване на Кейлъб. Това обаче се оказа грешен ход. Той искаше да ги накара да почувстват истинския вкус на Уинтър Харбър, за да им стане ясно колко важно е да съхранят всичко тук и да ни оставят на мира, но това ги амбицира още повече.
Опитах се да си представя как Кейлъб седи заедно с група костюмари на една от масите при Бети. Зачудих се дали Зара им е сервирала и дали нейният съблазнителен подход спрямо мъжете клиенти не е налял масло в огъня.
— Гледайте как влиза! — извика някой от сърфистите и скочи на крака.
Обърнахме очи към водата точно когато Марк се задържа приклекнал върху дъската. Опита да се изправи, но на два пъти му се наложи да се хване с ръце за сърфа, защото вълната под него ту се надигаше, ту се снишаваше и не му позволяваше да запази равновесие. Той обаче не се предаде и пробваше отново и отново, клатушкайки се, докато не застана стабилно на крака. Вълната набра мощ и гребенът й излезе напред. Погледнах Саймън, който, по всичко личеше, пресмяташе усилено наум съотношението между размера на вълната и нейното необичайно поведение.
Момчетата на плажа нададоха възторжени викове, когато Марк цели три секунди яха вълната, преди да се потопи във водата. Затаих дъх, докато не видях главата му да се показва отново на повърхността, а когато той се обърна усмихнат към нас и победоносно размаха юмрук във въздуха, най-после си отдъхнах.
— Благодаря ви за информацията, момчета — каза Саймън, докато Марк тичаше към нас. — Радвам се, че се видяхме.
— Пази се, човече — каза Марк, разтърсвайки ръката му. — Щом чуем нещо, веднага ще ти дадем знак.
— Благодаря. А и вие не е зле да си събирате нещата вече — както изглежда, след петнайсетина минути тук всичко ще е потънало във вода.
Момчетата огледаха пръснатите си по пясъка вещи, озадачени също като мен как е възможно да стане това. В този момент границата между водата и сушата беше поне на петнайсетина метра от нас.