— Ще имаш ли нещо против, ако направя няколко измервания набързо? — попита Саймън, след като двамата в мълчание стигнахме до колата. — Няма да отнеме много време.
— Нямам нищо против. Искаш ли помощ? — Наблюдавах го как взима раницата и една пластмасова кутия от задната седалка.
Той погледна към небето, после — към водата. Най-напред проучи хоризонта, а после погледът му се прехвърли върху краката ми.
— Наистина си с маратонки.
— При това огнеупорни — напомних му.
— Добре тогава. — Той бегло ми се усмихна. — Още един чифт ръце ще ми бъдат от полза.
Веднага след това разбрах защо беше от такова значение с какво съм обута — нивото на водата се вдигаше толкова бързо, колкото предсказа Саймън. Докато той правеше десен завой, погледнах наляво и видях приятелите на Кейлъб трескаво да събират екипировката си, защото пяната вече заливаше гумите на колите им. Съдейки по настъпването на водата, трябваше наистина да действаме много бързо.
Когато стигнахме дълга редица от скални блокове на около шестстотин метра от брега, Саймън отвори раницата си, подаде ми рулетката и измъкна купчина тетрадки. После пъхна един бележник и три пластмасови шишенца в джоба си.
Покатери се на най-малкия камък, коленичи и ми подаде ръка. Изтегли ме без усилие, сякаш бях пухена възглавница, а не почти шейсет килограма живо тегло.
— Вземи единия край на рулетката и дръж под око съседния камък — каза той. — Ако водата мине зад теб, върви след нея. През цялото време гледай да си на едно ниво с мястото, докъдето стигат вълните. Рулетката трябва да е максимално близо до тази линия. Ще я опъна, когато стигна другия край, после двамата ще вървим успоредно на брега, за да мога да направя колкото се може по-точни измервания.
— Схванах. — Наблюдавах го как се отдалечава, катерейки се и пропадайки между скалните блокове така, сякаш Спайдърмен газеше по овче руно.
Застанах на колене и припълзях колкото се може по-близо до края на каменния блок. Като погледнах надолу, видях тънка ивица морска пяна, която попиваше в пясъка. Вълните се разбиваха на няколко крачки встрани от мен, затова се придвижих още надясно, докато не се озовах точно над мястото, където се разбиват вълните. Отметнах рязко глава назад, когато изотдолу изригна фонтан и покри с пръски скалата и лицето ми.
Нивото на водата бързо се вдигаше. Саймън едва смогваше да прескача от един камък на следващия, като успоредно с това си водеше бележки, преди аз да се придвижа навътре по брега заедно с нахлуващата вода, държейки крайно лява позиция. Вълните бяха толкова големи, че вече трудно можех да преценя къде точно се разбиват, но се опитвах да отгатна мястото, ръководейки се от това къде пяната е най-гъста.
Десет минути по-късно по лицето ми се стичаха солени струйки вода, а мократа ми коса беше залепнала за челото. Саймън изпъна рулетката за последен път. После ми даде знак с ръка и аз пуснах моя край.
— Грандиозно! — възкликна той, скачайки на моя камък. — Същинска лудост! Нещо невиждано и свръхестествено, но въпреки това… грандиозно. Приливът приижда с по два и половина сантиметра на минута. — Той смъкна ципа на якето си и разкопча яката на ризата си.
— Значи това не е нещо нормално? — попитах, после скочих на крака и му помогнах да си свали якето, когато то се усука около ръцете му.
— Задминало е нормалното.
Смутено погледнах настрани, когато той свали тениската си. Стресовата ситуация явно се отразяваше на емоционалното ми състояние. Бях виждала Саймън гол до кръста стотици пъти, но сега само при вида на голия му корем бузите ми пламваха.
— Приливът се придвижва с приблизителна скорост три метра на всеки шест часа — горе-долу по трийсет сантиметра на всеки трийсет минути. След време промяната се забелязва, но движението не е толкова бързо, че да го видиш в момента. А с тази скорост приливът приижда с по трийсет сантиметра на всеки дванайсет минути.
— Повече от два пъти по-бързо — изчислих бързо аз.
— Точно така. — Той поклати глава. — Истинска лудост.
— Не по-малка лудост е, че явно не усещаш как се тресеш от студ, а устните ти са посинели. — Събрах набързо раницата и пластмасовите шишенца, които беше пръснал наоколо. — Трябва да се връщаме в колата.
— Права си. — Той сви длани и духна на измръзналите си пръсти. — Още много работа ни чака.
Той скочи на пясъка, а аз хвърлих след него раницата и останалите прибори. Саймън ги прибра набързо, метна раницата на гръб и застана в подножието на скалния блок.