— Грандиозно! — възкликна той, скачайки на моя камък. — Същинска лудост! Нещо невиждано и свръхестествено, но въпреки това… грандиозно. Приливът приижда с по два и половина сантиметра на минута. — Той смъкна ципа на якето си и разкопча яката на ризата си.
— Значи това не е нещо нормално? — попитах, после скочих на крака и му помогнах да си свали якето, когато то се усука около ръцете му.
— Задминало е нормалното.
Смутено погледнах настрани, когато той свали тениската си. Стресовата ситуация явно се отразяваше на емоционалното ми състояние. Бях виждала Саймън гол до кръста стотици пъти, но сега само при вида на голия му корем бузите ми пламваха.
— Приливът се придвижва с приблизителна скорост три метра на всеки шест часа — горе-долу по трийсет сантиметра на всеки трийсет минути. След време промяната се забелязва, но движението не е толкова бързо, че да го видиш в момента. А с тази скорост приливът приижда с по трийсет сантиметра на всеки дванайсет минути.
— Повече от два пъти по-бързо — изчислих бързо аз.
— Точно така. — Той поклати глава. — Истинска лудост.
— Не по-малка лудост е, че явно не усещаш как се тресеш от студ, а устните ти са посинели. — Събрах набързо раницата и пластмасовите шишенца, които беше пръснал наоколо. — Трябва да се връщаме в колата.
— Права си. — Той сви длани и духна на измръзналите си пръсти. — Още много работа ни чака.
Той скочи на пясъка, а аз хвърлих след него раницата и останалите прибори. Саймън ги прибра набързо, метна раницата на гръб и застана в подножието на скалния блок.
— Хайде, остана най-лесната част — подкани ме, когато не помръднах от мястото си. — Просто си представи, че слизаш по стълба.
— Само дето стълбите обикновено не са под ъгъл от деветдесет градуса — отговорих, приковала поглед в пясъка долу.
Той изчака да го погледна в очите. Когато погледите ни най-после се срещнаха, видях колко сериозно е изражението му. Тревогата му за мен беше успяла временно да измести вълнението от невероятното научно откритие, което току-що бяхме направили.
— Просто се спусни бавно — каза той. — Аз ще те хвана.
Той ще ме хване. Давах си сметка какво иска да каже — че, както винаги, няма да ме остави да падна, но въпреки това се чудех дали този път не вложи някакъв допълнителен смисъл в думите си.
Водата вече беше стигнала до подножието на скалата, върху която стоях, и аз тръснах глава, за да проясня погледа си. После се обърнах с лице към скалата и спуснах през ръба най-напред единия си крак, а после и другия. Докато по-голямата тежест на тялото ми беше все още отгоре, започнах бавно да приплъзвам пръстите на краката си по гладката стена, докато не срещнат някаква пукнатина в гранита. Щом намерих опора за краката, внимателно отлепих тялото си от върха на скалата и смених центъра на тежестта, отблъсквайки се леко назад.
„Бау!“
Сините очи на Джъстин хвърляха искри точно пред мен. Сивкавите й пръсти ме държаха за кръста, а покритите й със синини ръце ме теглеха надолу — искаха да ме откъснат от моята опора. Паникьосана, загубих равновесие. Ръцете ми изпуснаха ръба на скалата, краката ми се хлъзнаха надолу и аз паднах. Маратонките ми първи посрещнаха съприкосновението с мокрия пясък. Отстъпих бързо назад, преди да са се напълнили с вода, преди водата да ме е настигнала и да се е усукала около глезените ми.
— Всичко е наред.
Погледнах океана над рамото на Саймън — през ръцете му, които все още се протягаха към мен, готови да ме хванат, ако имам нужда от помощ.
— Ванеса — внимателно ме повика той, пристъпвайки към мен.
Една вълна се разби в краката ни. Почти спрях да дишам, докато се оттегляше, готова да видя как Джъстин се надига от мокрия пясък.
Но тя не беше там. Естествено, че няма да е там. Върху пясъка бяха останали само купчина водорасли и една спукана рачешка коруба.
Преместих поглед върху ръцете на Саймън — неговите загорели, здрави, живи ръце — и ги стиснах с всички сили. Бяха мокри и студени, но най-после си отдъхнах, когато постепенно взеха да се затоплят в дланите ми. Докато стояхме така, се опитвах да преборя внезапното си съкрушително желание да пусна ръцете му и да го прегърна.
— Всичко е наред — пристъпи още по-близо той. — Ти си добре.
Наистина не исках да пусна ръцете му, но знаех, че се налага, особено ако искахме да стигнем до колата без плуване.