Спуснах стъклото на шофьорската седалка, за да огледам по-добре. След като километри наред бяхме пътували по тесни и криволичещи пътища, най-накрая стигнахме просторно сечище, след което навлязохме в горски пояс, който постепенно се превърна в заоблен хълм. Точно на върха се издигаше двуетажна тюркоазна къща, обградена с розови храсти, отрупани с хиляди цветове в най-различни окраски. Наоколо имаше толкова много цветя, че от мястото си усещах аромата им.
— Това е абсурд! Отивам да я потърся. — Пейдж метна качулката на якето върху главата си, разпръсквайки навсякъде ситни водни капчици. Стисна дръжката на вратата и ме погледна. — Имаш ли сестра?
Отворих уста да кажа „да“… после се отказах. Защото не бях сигурна. Имах ли наистина сестра? Или се бях превърнала в единствено дете в секундата, когато Джъстин се вряза във водата под Скалите на Хиона?
За щастие точно тогава дъждът понамаля и Пейдж хукна към къщата. Вдигнах прозореца, изключих мотора и побягнах след нея, забавяйки се за кратко, когато наближих първия розов храст. Цветовете му бяха тъмноморави с жълти жилки по края. Продължих да се оглеждам, докато тичах към къщата, и забелязах, че всички розови пъпки и цветове са с поне по два цвята, понякога даже с по три или четири. Щях да помисля, че са изкуствени, ако дънките ми не се бяха закачили на едно бодливо стебло точно пред стъпалата на верандата.
— Лаенето й е по-страшно от хапането — предупреди ме Пейдж, когато я настигнах. — Само стой зад мен и всичко ще е наред.
Предположих, че говори за Зара и бях готова да й предложа направо да се върна в колата, но тя влезе в къщата, преди да успея да кажа нещо.
Последвах я във всекидневната, декорирана в синьо и кремаво. Диванът и фотьойлите бяха тапицирани с тъмно- и небесносиня дамаска. Над камината, където в нашата къща беше плазменият телевизор, тук висеше голямо огледало в старинна рамка от слонова кост. Всички декоративни акценти в стаята бяха в тюркоазен цвят — възглавничките, дантелените абажури на лампите, кацнали върху кристални стойки и изпъкващи на фона на рошавия килим в цвят слонова кост, който стигаше почти от стена до стена.
— Всичко това е от баба ми — каза Пейдж, когато забеляза, че се оглеждам с любопитство. — Това е нейната къща, а ние със Зара и майка ми живеем тук, откакто се помним. Три поколения Марчанд и всичките под един покрив — бедно ти е въображението да си представиш какво е! Почакай да се запознаеш с Рейна.
Докато прекосявах стаята, се загледах през редицата високи прозорци на отсрещната стена. Гледката оставаше непроменена. Къщата се намираше толкова високо, че единственото нещо, което можеше да се види тук, поне от прозорците на дневната, беше небето.
— Ванеса — изрече с драматичен глас Пейдж, обръщайки се назад към мен, точно преди да прекрачи прага на широка врата, — запознай се с Рейна. Кралица на замъка и на моето сърце.
Спрях точно пред вратата на кухнята. Главата ми запулсира. Болката беше толкова режеща, че се подпрях на вратата, за да не се стоваря на пода.
— Здравей, Ванеса.
Примигнах. Болката беше изчезнала.
— Не знаех, че ще си имаме компания днес.
Примигнах отново, убедена, че внезапното главоболие е нарушило зрението ми. Повечето майки, с които се бях запознавала, приличаха на моята собствена, която имаше два стила на обличане: делови и за свободното време. Когато не носеше черните си бизнес костюми, тя беше облечена в панталони с цвят каки и риза. Когато косата й не беше стегната в кок, тя я носеше вързана на хлабава конска опашка. И в единия, и в другия случай всичко по нея беше на мястото си и блестеше. Ако обаче застанеше до Рейна в своя най-хубав костюм и на висок ток, би изглеждала съвсем различно.
По-скоро би станала невидима. Точно както се чувствах и аз в момента.
— Нямаше да имаме компания днес, ако Зет беше благоволила да се появи на работа — отговори Пейдж и застана срещу майка си от другата страна на кухненския плот. — Ванеса ме докара дотук с колата.
— Приятно ми е да се запознаем — казах, опитвайки да наподобя нещо като усмивка.
Рейна държеше дървена лъжица над една розова пластмасова купа и ме гледаше, а сребристосините й очи святкаха. Докато тя ме измерваше от глава до пети, аз също се опитах да я огледам колкото се може по-добре, без това много да бие на очи. Беше висока малко под метър и осемдесет, с тъмна чуплива коса, която стигаше до кръста й. Носеше мека бяла лятна рокля без ръкави и десетина сребърни гривни, които зазвънтяха в един глас, когато започна да бърка съдържанието на купата. Лицето й беше чисто, без грим, но тя нямаше нужда от него — тенът й бе съвършен, а кожата — гладка. Изглеждаше поразително и приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Пейдж, отколкото на нейна майка.