— Схванах. Почакай обаче да се запознаеш с Рейна — даже ръцете на Кинг Конг не биха могли да я удържат. — Тя се наведе напред и изтри запотеното предно стъкло с престилката си.
— Съжалявам. — Наведох глава, опитвайки се да видя нещо през стъклото, което се запоти секунда след като Пейдж го беше изтрила. — Тая кола върви значително по-добре, отколкото изглежда. Размразителят е единственото, което не работи. И климатикът. А капачката на резервоара също заяжда и едното от стъклата на задната седалка не се отваря.
— Че на кого му е притрябвало да отваря задните стъкла? Ти сигурно се шегуваш! Толкова беше мило от твоя страна да ме докараш.
— Винаги съм готова да помогна.
— Просто не мога да разбера какво си въобразява Зара! Погледни я само! — Тя поклати глава. — Тълпата пак ще се струпа около ресторанта за нула време, а тя просто ме оставя и си заминава. Според мен имаме двайсет минути да я открием, да я натикаме в колата и да се върнем в града, преди да е започнал хаосът.
— Тя каза ли, че се прибира у вас? — Не ми се щеше да си го признавам заради Пейдж, която беше твърдо решена да я открие, но тайничко се надявах да се върнем само двете. Знаех, че ще е в ущърб на заведението, ако Зара не обслужва масите, но повече се притеснявах от искрите, които бях сигурна, че ще прехвърчат между тях двете. Освен това, ако не я откриехме тук, можеше да загубим цял ден да я търсим. А това определено щеше да отвлече мислите ми от Джъстин.
— Каза, че трябва да свърши нещо и скоро ще се върне. Скоро. А оттогава минаха два часа. Според теб може ли да се каже, че два часа са „скоро“?
— Не.
— И аз така мисля. — Тя се наведе напред и надзърна през замъгленото предно стъкло. — Навън сякаш се е развилнял мусон.
Спуснах стъклото на шофьорската седалка, за да огледам по-добре. След като километри наред бяхме пътували по тесни и криволичещи пътища, най-накрая стигнахме просторно сечище, след което навлязохме в горски пояс, който постепенно се превърна в заоблен хълм. Точно на върха се издигаше двуетажна тюркоазна къща, обградена с розови храсти, отрупани с хиляди цветове в най-различни окраски. Наоколо имаше толкова много цветя, че от мястото си усещах аромата им.
— Това е абсурд! Отивам да я потърся. — Пейдж метна качулката на якето върху главата си, разпръсквайки навсякъде ситни водни капчици. Стисна дръжката на вратата и ме погледна. — Имаш ли сестра?
Отворих уста да кажа „да“… после се отказах. Защото не бях сигурна. Имах ли наистина сестра? Или се бях превърнала в единствено дете в секундата, когато Джъстин се вряза във водата под Скалите на Хиона?
За щастие точно тогава дъждът понамаля и Пейдж хукна към къщата. Вдигнах прозореца, изключих мотора и побягнах след нея, забавяйки се за кратко, когато наближих първия розов храст. Цветовете му бяха тъмноморави с жълти жилки по края. Продължих да се оглеждам, докато тичах към къщата, и забелязах, че всички розови пъпки и цветове са с поне по два цвята, понякога даже с по три или четири. Щях да помисля, че са изкуствени, ако дънките ми не се бяха закачили на едно бодливо стебло точно пред стъпалата на верандата.
— Лаенето й е по-страшно от хапането — предупреди ме Пейдж, когато я настигнах. — Само стой зад мен и всичко ще е наред.
Предположих, че говори за Зара и бях готова да й предложа направо да се върна в колата, но тя влезе в къщата, преди да успея да кажа нещо.
Последвах я във всекидневната, декорирана в синьо и кремаво. Диванът и фотьойлите бяха тапицирани с тъмно- и небесносиня дамаска. Над камината, където в нашата къща беше плазменият телевизор, тук висеше голямо огледало в старинна рамка от слонова кост. Всички декоративни акценти в стаята бяха в тюркоазен цвят — възглавничките, дантелените абажури на лампите, кацнали върху кристални стойки и изпъкващи на фона на рошавия килим в цвят слонова кост, който стигаше почти от стена до стена.
— Всичко това е от баба ми — каза Пейдж, когато забеляза, че се оглеждам с любопитство. — Това е нейната къща, а ние със Зара и майка ми живеем тук, откакто се помним. Три поколения Марчанд и всичките под един покрив — бедно ти е въображението да си представиш какво е! Почакай да се запознаеш с Рейна.
Докато прекосявах стаята, се загледах през редицата високи прозорци на отсрещната стена. Гледката оставаше непроменена. Къщата се намираше толкова високо, че единственото нещо, което можеше да се види тук, поне от прозорците на дневната, беше небето.