— Зет никого не харесва. — Пейдж ми се усмихна окуражаващо и потропа с юмрук по вратата. — Трябва да я чуеш как говори за Джонатан.
Тя потропа втори път, преди да успея да попитам кой е Джонатан. Притиснах ръка към челото си, когато музиката, идваща иззад вратата, стана по-силна. Приличаше на джаз, но с барабани и бързо пулсиращ ритъм.
— Няма да мръдна оттук, Зет — извика Пейдж. Тя отново заблъска с юмрук по вратата и при всеки удар болката разцепваше главата ми.
Пейдж продължаваше да чука по вратата и да поклаща глава в ритъма на музиката. Това трая близо минута, затова се обърнах към високия прозорец, масажирайки слепоочията си, докато наблюдавах как някъде далеч долу дъждът покрива океана като сива завеса. Зави ми се свят, почувствах, че съм на крачка от припадъка и се обърнах към Пейдж, за да й кажа, че ще я чакам в колата.
Трябваше да я потупам по рамото, за да ми обърне внимание, но тогава джазовата музика спря и вратата се отвори. Когато Зара ме видя отпред, в очите й проблесна най-напред изненада, после объркване и накрая гняв.
— Не си се чувствала добре, а? — попита Пейдж.
Това беше съвсем основателен въпрос. Бях виждала Зара само в ресторанта на Бети, затова знаех как изглежда единствено в къси панталонки цвят каки, черна тениска и престилка. Но униформата на заведението беше на светлинни години от начина, по който беше облечена сега: тясна черна пола, която свършваше петнайсет сантиметра по-нагоре от униформените къси панталонки, черен корсаж, който очертаваше формите й, и ослепителни сандали на висок тънък ток. Косата й, която досега бях виждала само вързана на конска опашка, сега се спускаше съвършено права и гладка по гърба, а гримът подчертаваше блясъка на сребристосините й очи и ги караше да светят като коледни украшения.
— Ако имаш проблеми с дишането, може да разшиеш няколко шева — предложи Пейдж с поглед върху пристегнатия корсет на Зара.
— А ако ти искаш да продължиш да дишаш, кажи на малката си приятелка да изчезне оттук. — Гласът на Зара беше спокоен.
Пейдж кимна.
— Добре тогава. — Тя ме погледна. — Става ли да ме изчакаш долу?
Бях толкова доволна от тази възможност, че тръгнах надолу по стълбите още преди Пейдж да е затворила вратата след себе си. Надявах се да приключат колкото се може по-бързо с темите, които имаха да обсъждат. В момента исках да се махна от тук час по-скоро, преди дъждът да наводни криволичещия надолу по склона на планината път.
„Ванеса…“
Ускорих крачка.
„Моята скъпа сладка Ванеса…“
Джъстин отново се беше появила, призовавайки ме някъде от кристалните полилеи над мен, от картините по стената, от килима под краката ми.
„Стигнала си толкова далече… Моля те, не си отивай…“
Вече почти тичах, тръскайки глава, за да се отърва от воя на сирените и пулсиращите червени светлини; от пурпурните и жълти натъртвания; от образа на Джъстин, застанала до колене във водата и протегнала кльощавите си като на скелет ръце към мен.
Бях стигнала най-долното стъпало, когато къщата внезапно утихна. Спрях и притаих дъх. Нищо. Нито нота джаз. Никакви крясъци откъм дъното на коридора горе. Нито даже шум от падащия по покрива проливен дъжд.
— Ванеса?
Лицето ми — отразено в огледалото насреща, беше пребледняло, с широко отворени очи. Гласът не беше нито на Пейдж, нито на Зара. А зад мен нямаше никого. Коридорът беше съвършено пуст.
— С теб е свършено — казах на отражението си в огледалото, преди да погледна към стълбището. — Окончателно.
Стоях скована, а ударите на сърцето ми кънтяха в ушите.
— Това ти ли си?
Идваше от противоположния край на коридора горе, някъде около вратата на Зара. Не откъсвах поглед от долната площадка и се надявах краката ми все още да могат да се движат.
И те наистина се раздвижиха — обратно нагоре по стълбите и после по коридора.
Пулсът ми заплашваше да разкъса вените, а пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха. Плахият ми вътрешен глас ме предупреждаваше, молеше ме да се върна и да се махна от тук. Но аз не му обърнах внимание. Всеки мускул и нерв в тялото ми се напрягаха да ме върнат обратно, но трябваше да видя кой е там.
Ами ако… Ако това е тя? Ако това е възможно въпреки всичко, въпреки логиката Джъстин е все още тук? Знаех, че това е лудост… но защо да е невъзможно след всичко онова, което се случи.