— Ако имаш проблеми с дишането, може да разшиеш няколко шева — предложи Пейдж с поглед върху пристегнатия корсет на Зара.
— А ако ти искаш да продължиш да дишаш, кажи на малката си приятелка да изчезне оттук. — Гласът на Зара беше спокоен.
Пейдж кимна.
— Добре тогава. — Тя ме погледна. — Става ли да ме изчакаш долу?
Бях толкова доволна от тази възможност, че тръгнах надолу по стълбите още преди Пейдж да е затворила вратата след себе си. Надявах се да приключат колкото се може по-бързо с темите, които имаха да обсъждат. В момента исках да се махна от тук час по-скоро, преди дъждът да наводни криволичещия надолу по склона на планината път.
„Ванеса…“
Ускорих крачка.
„Моята скъпа сладка Ванеса…“
Джъстин отново се беше появила, призовавайки ме някъде от кристалните полилеи над мен, от картините по стената, от килима под краката ми.
„Стигнала си толкова далече… Моля те, не си отивай…“
Вече почти тичах, тръскайки глава, за да се отърва от воя на сирените и пулсиращите червени светлини; от пурпурните и жълти натъртвания; от образа на Джъстин, застанала до колене във водата и протегнала кльощавите си като на скелет ръце към мен.
Бях стигнала най-долното стъпало, когато къщата внезапно утихна. Спрях и притаих дъх. Нищо. Нито нота джаз. Никакви крясъци откъм дъното на коридора горе. Нито даже шум от падащия по покрива проливен дъжд.
— Ванеса?
Лицето ми — отразено в огледалото насреща, беше пребледняло, с широко отворени очи. Гласът не беше нито на Пейдж, нито на Зара. А зад мен нямаше никого. Коридорът беше съвършено пуст.
— С теб е свършено — казах на отражението си в огледалото, преди да погледна към стълбището. — Окончателно.
Стоях скована, а ударите на сърцето ми кънтяха в ушите.
— Това ти ли си?
Идваше от противоположния край на коридора горе, някъде около вратата на Зара. Не откъсвах поглед от долната площадка и се надявах краката ми все още да могат да се движат.
И те наистина се раздвижиха — обратно нагоре по стълбите и после по коридора.
Пулсът ми заплашваше да разкъса вените, а пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха. Плахият ми вътрешен глас ме предупреждаваше, молеше ме да се върна и да се махна от тук. Но аз не му обърнах внимание. Всеки мускул и нерв в тялото ми се напрягаха да ме върнат обратно, но трябваше да видя кой е там.
Ами ако… Ако това е тя? Ако това е възможно въпреки всичко, въпреки логиката Джъстин е все още тук? Знаех, че това е лудост… но защо да е невъзможно след всичко онова, което се случи.
Вратата беше леко открехната и пропускаше тънка вертикална линия светлина. Почти спрях да дишам, когато поставих длан върху вратата и я бутнах навътре.
Отне ми само секунда, за да я видя. Заля ме смесица от разочарование и облекчение, защото това не беше Джъстин.
Една жена в пурпурна роба седеше пред камината върху отоманка с люляков цвят и промушваше ритмично с игла тънък плат. Косата й беше дълга и вълниста като на Рейна и навремето сигурно също е била черна като въглен, но годините я бяха поръсили със сива пепел като тази под пламтящите цепеници в камината. Когато ми се усмихна, очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сребърни и сякаш скрити зад облак. Те гледаха не мен, а някъде над главата ми.
Тази жена беше усетила някак присъствието ми, без да ме вижда. Защото тя не виждаше нищо.
Искаше ми се да се обърна и на пръсти да се отдалеча по коридора. Но не го направих. Не можех. Може би защото нямаше да е редно да я изоставя и да я накарам да повярва, че и сетивата, които са й останали, вече я подвеждат. Или защото пурпурните стени на стаята й бяха покрити с десетки гоблени, изобразяващи от различна гледна точка Скалите на Хиона през зимата, пролетта, лятото и есента.
А може би стоях тук, очаквайки Джъстин да каже нещо, каквото и да е, вътре в главата ми или извън нея… но тя не го направи.
— Аз съм Бетина — тихо каза жената. Гласът й беше гладък като лед. — Но ти може да ми викаш Бети.
Глава 9
— Баба ти е сляпа — казах, когато навалицата в ресторанта на Бети най-после понамаля.
— Така е — отговори Пейдж, подсушавайки една чаша за вино.
— Тя не може да вижда — настоях. — Нищичко.
— Точно така.
— Ами… тогава как знаеше коя съм аз?
Пейдж се огледа наоколо и ме замъкна в един отдалечен ъгъл зад бара.