— Гроб съм — кимнах. — Не се притеснявай.
— Благодаря. — Пейдж се усмихна и хвърли поглед към телевизора над бара. — А! Ето и всекидневната доза депресиращи новини.
Проследих погледа й с надеждата да не е забелязала как лицето ми изгуби цвета си. Не беше трудно да чуем анонса на новините, защото всички, които виждаха екрана, утихнаха, за да чуят говорителката.
— Лятото е необичайно напрегнато за полицията в Уинтър Харбър — казваше водещата от екрана. — Вместо да се справят с обичайните инциденти като пияни малолетни и шумни плажни купони, продължили неправомерно късно през нощта, местните власти са изправени пред серия привидно несвързани един с друг смъртни случаи.
Пейдж поклати глава.
— Първата жертва, осемнайсетгодишната Джъстин Сандс, която трябваше да е първокурсничка в университета „Дартмут“ през септември, намерила смъртта си, скачайки от скала. Пол Карсънс, предприемач със семейство и три деца, почина, когато яхтата му се преобърна в силна гръмотевична буря. Чарлз Спинейкър, корпоративен адвокат и баща на пет деца, се удавил, докато ловял риба на петнайсет метра от брега.
Докато показваха снимките им на екрана, аз се концентрирах върху дишането си.
— Четвъртата жертва, Арън Нюберг, президент и изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Имекс“, беше открит по-рано тази сутрин в подножието на фара на Уинтър Харбър. Предполага се, че той също се е удавил, но полицията все още разследва случая.
Съобщението завърши внезапно със списък от телефонни номера, на които случайни свидетели на събитията биха могли да се обаждат с допълнителна информация. Всичко изглеждаше толкова делнично — сякаш ставаше дума за пътния трафик или прогнозата за времето.
— Ей — подвикна Пейдж, за да ме откъсне от телевизора и вдигна една палета с водни чаши на барплота. — Колко стана часът?
Погледнах часовника, който висеше над мивката зад мен.
— Почти десет.
Тя скръсти ръце и ги опря върху палетата с чашите.
— Странно.
Проследих погледа й през салона. Сърцето ми пропусна един удар, а след това май окончателно замря.
Причината беше Оливър, който седеше в сектора на Зара — два часа преди обичайното време — и оглеждаше залата, вместо да рее поглед през прозореца, както обикновено. Очевидно точно това привлече вниманието на Пейдж.
Но това, което за малко не ми докара инфаркт, беше Саймън, който стоеше във фоайето и също оглеждаше салона.
— Това да не е Саймън Кармайкъл — попита Пейдж, когато той ми помаха.
— Да. — В този момент бях доволна, че свръхспособностите на баба Бети не се предават по наследство и Пейдж не може да долови моята внезапно появила се аритмия.
— Брей! А казват, че колежът се отразявал благотворно на ума. Той обаче изглежда напълно променен на външен вид.
— Имаш ли нещо против да вземеш поръчката на Оливър? — попитах. — Връщам се след секунда.
— Имаш всичкото време на света. — Тя извади тефтер и химикалка от джоба на престилката си и се усмихна. — В деня, когато Джонатан дойде да ме потърси тук, сигурно ще изчезна поне за седмица от ресторанта.
Отбелязах си наум, че най-после трябва да попитам кой е Джонатан. Списъкът с въпроси към Пейдж ставаше все по-дълъг и включваше и други теми: Какво е станало с дядото на Пейдж? Какво мисли бащата на Пейдж за всичко това? Каква беше тая история с гоблените от Скалите на Хиона? Откъде баба Бети знаеше името ми и защо Джъстин искаше да се срещна с нея.
Но, изглежда, отговорите трябваше да почакат.
— Какво е станало? — попитах, щом приближих Саймън. Той се усмихна, когато ме зърна, но после доби сериозен вид.
— Здрасти — каза. — Извинявай, че се появявам така, но нямах търпение да те дочакам.
Видът му подсказваше, че тези думи не съдържат никакъв романтичен подтекст от рода на „седя си вкъщи и тръпна по теб“ и бях стъписана, защото въпреки това ме накараха да потръпна, сякаш някой нежно бе прокарал перо по кожата ми.
— Няма проблем. Какво става?
Той се огледа, сякаш някой наистина можеше да ни чуе сред шума, който вдигаха стотината души в залата. После пристъпи към мен. Застана толкова близко, че можех да видя петната по очилата му и наболата по челюстта брада.