— Оттогава баба не е същата — продължи Пейдж. — Не просто ослепя, но и другите й сетива бяха засегнати. Докато била във водата, мислела, че умира, защото не можела да види нищо, но все пак е чувала дъжда, вълните, драскането на раците по дъното, песента на китовете. В болницата тя не видяла потреса върху лицето на доктора, но го чула да казва, че ще оживее. Доловила дишането на пациента в съседната стая, който бил с респиратор, както и спирането на сърцето на друг пациент от долния етаж.
— Божичко!
— Да, така е. Мислех, че тия пристъпи ще изчезнат, когато се върне у дома и преодолее травмата, но тя продължава да твърди, че чува как рибите пускат мехури в океана, как разцъфват розите в градината и как идва пощаджията, даже когато той е на километри от къщата ни. След това започна да помирисва и да усеща разни неща, както се случва на някои пенсионери например. Започнахме да се шегуваме, че някой ден може и да я видим да се носи по небето с нейния пурпурен бански костюм и с плажна кърпа, вързана на раменете като наметало.
— Така ли е разбрала коя съм, без дори да ме види? — попитах. — Подсказали са й го нейните свръхчувствителни сетива?
— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. — Тя остави чашата на плота и се наклони към мен. — Никой извън семейството не знае, че баба Бети е била в отвъдното и все още не се е върнала съвсем от там след злополуката. На тези, които се интересуват от състоянието на баба, Рейна казва, че това са типични за възрастта й отклонения и че баба е твърде крехка, за да напуска къщата. Според нея така е по-правилно, отколкото да се опитваме да търсим обяснение на неща, които не разбираме… И съм сигурна, че ще ти бъде благодарна, ако нашата малка семейна тайна си остане между нас.
— Гроб съм — кимнах. — Не се притеснявай.
— Благодаря. — Пейдж се усмихна и хвърли поглед към телевизора над бара. — А! Ето и всекидневната доза депресиращи новини.
Проследих погледа й с надеждата да не е забелязала как лицето ми изгуби цвета си. Не беше трудно да чуем анонса на новините, защото всички, които виждаха екрана, утихнаха, за да чуят говорителката.
— Лятото е необичайно напрегнато за полицията в Уинтър Харбър — казваше водещата от екрана. — Вместо да се справят с обичайните инциденти като пияни малолетни и шумни плажни купони, продължили неправомерно късно през нощта, местните власти са изправени пред серия привидно несвързани един с друг смъртни случаи.
Пейдж поклати глава.
— Първата жертва, осемнайсетгодишната Джъстин Сандс, която трябваше да е първокурсничка в университета „Дартмут“ през септември, намерила смъртта си, скачайки от скала. Пол Карсънс, предприемач със семейство и три деца, почина, когато яхтата му се преобърна в силна гръмотевична буря. Чарлз Спинейкър, корпоративен адвокат и баща на пет деца, се удавил, докато ловял риба на петнайсет метра от брега.
Докато показваха снимките им на екрана, аз се концентрирах върху дишането си.
— Четвъртата жертва, Арън Нюберг, президент и изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Имекс“, беше открит по-рано тази сутрин в подножието на фара на Уинтър Харбър. Предполага се, че той също се е удавил, но полицията все още разследва случая.
Съобщението завърши внезапно със списък от телефонни номера, на които случайни свидетели на събитията биха могли да се обаждат с допълнителна информация. Всичко изглеждаше толкова делнично — сякаш ставаше дума за пътния трафик или прогнозата за времето.
— Ей — подвикна Пейдж, за да ме откъсне от телевизора и вдигна една палета с водни чаши на барплота. — Колко стана часът?
Погледнах часовника, който висеше над мивката зад мен.
— Почти десет.
Тя скръсти ръце и ги опря върху палетата с чашите.
— Странно.
Проследих погледа й през салона. Сърцето ми пропусна един удар, а след това май окончателно замря.
Причината беше Оливър, който седеше в сектора на Зара — два часа преди обичайното време — и оглеждаше залата, вместо да рее поглед през прозореца, както обикновено. Очевидно точно това привлече вниманието на Пейдж.