— Кейлъб се обади.
Шумът наоколо сякаш изведнъж се усили.
— Къде е той? Добре ли е?
— Представа нямам — нищо не каза. Обади ми се от непознат номер и когато вдигнах, известно време се чуваше само едва доловимо задъхано дишане — сякаш обикаляше напред-назад. Тъкмо се готвеше да заговори, когато се чу друг глас. Женски. Тя се обърна към него по име и после връзката прекъсна.
Едно петчленно семейство влезе в ресторанта и внимателно ни избута встрани. Докато се отмествахме, погледът ми попадна на огледалото зад стойката на салонния управител. Дъхът ми спря — бях убедена, че виждам Джъстин да ме гледа оттам, озарена от сребристо сияние.
— Проверих онлайн какъв е този номер.
Откъснах очи от празното огледало.
— Нямаше го в списъците, затова опитах аз да се обадя. Първите няколко пъти никой не ми отговори, но един горски рейнджър най-накрая вдигна.
— Горски рейнджър ли? Къде?
Очите му уловиха погледа ми и го задържаха.
— Кемп Хероуин.
Вече не чувах разговорите и смеха на посетителите в салона. Все едно двамата със Саймън бяхме съвсем сами в целия ресторант.
— Отначало изобщо не мислех да ходя до там при каквито и да е обстоятелства — каза той. — Пък и той може отдавна да е заминал. Но това все пак е първата следа, която имаме. Не мога да си позволя да я изпусна.
Някак успях да кимна. Сега стоеше толкова близо до мен, че усещах аромата на ментова паста за зъби в дъха му.
— Ще дойдеш ли с мен?
Пулсът ми се ускори. Като изключим Скалите на Хиона, Кемп Хероуин бе последното място, където имах желание да отида. Но ако имаше шанс да открием Кейлъб там — пък и да прекарам цял ден със Саймън — тогава Кемп Хероуин беше моето място.
— Връщам се веднага — казах, развързвайки престилката си.
Изхвръкнах от фоайето и се втурнах към бара. Пейдж я нямаше. Един бърз оглед на салона ми показа, че говори с Оливър. Не можех да изчезна, без да й се обадя, но и не можех да изтърпя още веднъж странното поведение на стареца. Затова изчаках Пейдж да погледне настрани, за да й помахам.
— Всичко наред ли е? — попита тя, щом приближи.
— Да — отговорих, — или поне се надявам да бъде, стига да не ме намразиш.
— Изключено.
— Дори и да си тръгна още сега? И даже ако отсъствам цял ден?
Тя хвърли поглед през рамо към фоайето. Когато отново ме погледна, очите й блестяха.
— Със Саймън ли заминаваш?
Замълчах, после кимнах.
— Щастливка. — Тя грабна ръцете ми и ги стисна. — Ех, защо и във „Фар“ не осигуряват повече свободно време на Джонатан за такива романтични жестове.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попитах, добавяйки и връзката Джонатан — „Фар“ към моя набъбващ списък с въпроси.
— Бих имала против, ако не тръгнеш. Но със сигурност има една личност, която може би ще се засегне много повече…
Надзърнах над рамото й и видях, че Оливър ни наблюдава.
— Той за малко да се отнесе към мен, както към Зара, когато видя, че не го обслужваш ти.
В това нямаше никакъв смисъл. Бях разменила едва десетина думи с него, а той ставаше все по-раздразнителен след всяка от тях.
— Но да знаеш, че ако не тръгнеш веднага, ще те уволня.
Усмихнах се.
— Ще се върна колкото се може по-бързо.
— Тук сме от петдесет години — безгрижно каза тя, устремявайки се към кухнята. — Ще сме тук и когато се върнеш.
Забих поглед в пода, докато прекосявах салона и се отправях към фоайето. Вече бях на няколко крачки от Саймън, когато ми се наложи да спра. Стиснах ръба на най-близката маса и затворих очи. Болката ме атакува така рязко, беше толкова остра и силна, сякаш някой поля главата ми с бензин, преди да й драсне клечка кибрит.
— Добре ли сте? Искате ли да седнете?
Отворих леко едното си око и видях млад баща със синя бейзболна шапка. Наблюдаваше ме с тревожно сбърчени вежди — твърде мило от негова страна, помислих си, като се има предвид, че палецът ми за малко не попадна в неговата порция палачинки със сладко от боровинки.
— Тя е добре.
Отдалечих се от масата и сграбчих главата си с две ръце.
— Нали така, Ванеса?
За всички, които бяха достатъчно близо да я чуят, гласът на Зара сигурно звучеше нормално, даже мило. Сякаш бяхме добри приятелки и тя е наясно, че главоболието ми отминава бързо и няма причина за тревога. Но за мен той беше дълъг метален нокът, който пробиваше като свредел ухото ми до самия център на мозъка.