— Ей — дочух Саймън да казва нежно. Усещах топлия му дъх върху лицето си, докато обгръщаше талията ми с ръка. — Хванах те.
Пулсиращата болка намаляваше с всяка крачка. Когато стигнахме главния вход, вече можех напълно да отворя очи. Обърнах се и видях, че Зара ни наблюдава. Беше кръстосала ръце пред гърдите си, а очите й се бяха превърнали в тесни сребристи цепки.
— Познаваш ли я? — попитах Саймън. Никога не я беше споменавал, но и двамата бяха израсли в Уинтър Харбър. Можеше дори да са ходили в едно и също училище.
Той хвърли поглед през рамо и въздъхна:
— По-трудно е да не познаваш Зара Марчанд.
Глава 10
В първите десет минути от пътуването ни към Кемп Хероуин се питах какво прави Зара толкова популярна. Явно това, че аз не съм я познавала досега, беше проблем, защото тя ме намрази от пръв поглед. А и организмът ми реагираше на нейното присъствие с ослепяващо главоболие всеки път, когато се окажех близо до нея. Но по всичко личеше, че въздействието й върху мъжете и момчетата е точно обратното. Къде се криеше нейната тайна? Във външния й вид? В сексапила, който пръскаше щедро всеки път, когато пожелаеше? Или пък сипваше в питието им някакво любовно биле, докато не я гледат? Защото със сигурност имаше нещо повече от сребристите й очи и мимолетния чар.
Следващите пет минути от пътуването към Кемп Хероуин отделих за размисъл върху това какво толкова ме засяга, че Саймън също не е останал сляп за нейния чар.
За щастие пътуването продължи само петнайсет минути. Стигнахме ръждясалата и крива врата на Кемп Хероуин, преди да съм успяла да направя нещо, за което бих съжалявала после — като да попитам Саймън какво точно искаше да каже за Зара на тръгване от ресторанта на Бети, например.
— Защо точно тук? — каза Саймън, докато седяхме в колата пред вратата. — Какво го е довело на това място?
Прогоних Зара от мислите си и слязох от колата. Доколкото ми беше известно, Кейлъб нямаше никаква причина да идва тук. Никой нямаше причина да идва насам. През четирийсетте години Кемп Хероуин бил свръхсекретна военна база, маскирана като старомодно малко рибарско селище в Нова Англия за заблуда на вражеските кораби и самолети. През годините след това обаче той се бе превърнал в предпочитано място за любителите на силни преживявания и за хлапетата, които обичат да си играят на „Истината или се осмеляваш“. През деветдесетте по крайбрежието и из туристическите пътеки на парка бяха открити няколко трупа и властите прецениха, че природните особености на местността — гъста мъгла, силен прибой и отвесни скали — са прекалено опасни за туристите и плувците. Затова затвориха окончателно Кемп Хероуин. Сега за парка се чуваше само когато поредната група любопитни туристи решеше да се увери лично дали мястото наистина е толкова опасно, колкото се говори, и в „Херълд“ пуснеха информация за техните противозаконни лудории.
— Ще се наложи да я прескочим — каза Саймън, щом опита здравината на катинара и веригата, с които беше заключена портата. — Освен ако не искаш да ме изчакаш в колата.
Поклатих глава. За нищо на света не бих останала сама в субаруто, нито пък бих позволила той да се скита сам из Кемп Хероуин.
Саймън се изкатери лесно по металната врата. Когато стигна на върха и се преметна от другата страна, приземявайки се леко на земята, аз се залових с две ръце за ръждясалите решетки и пъхнах обутите си в маратонки крака между тях. Започнах да се катеря, като се надигах на ръце и постепенно плъзгах краката си по решетките.
— Не е като да се качваш по стълба — казах, когато стигнах върха. Решетките завършваха с остри шипове, така че не можех да се преметна и спусна по същия начин, освен ако нямах нищо против да се разхождам из Кемп Хероуин с надупчен корем.
Никак не ми помогна и това, че заваля. Ръцете ми започнаха да се хлъзгат по металните пръти.
— Не бой се, няма да паднеш отвисоко — обеща Саймън. — Аз ще те хвана.
На мен обаче падането от два и половина метра височина ми се виждаше сериозна работа, но нямах голям избор. Напрягайки всички сили, за да съм поне на два-три сантиметра от острите върхове на шиповете, се закрепих на върха, а после силно се оттласнах.
— Доста добре се справяш за градско момиче — каза Саймън, когато се приземих от другата страна.
Опитах се да се усмихна, но цялото ми съзнание беше погълнато от мисълта за ръцете му, които бяха пъхнати под моите; дланите му, обхванали кръста ми, и гърдите ни, плътно опрени едни в други. Както и от факта, че не го отблъснах автоматично, макар вече да стоях стабилно на краката си.