— Щастливка. — Тя грабна ръцете ми и ги стисна. — Ех, защо и във „Фар“ не осигуряват повече свободно време на Джонатан за такива романтични жестове.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попитах, добавяйки и връзката Джонатан — „Фар“ към моя набъбващ списък с въпроси.
— Бих имала против, ако не тръгнеш. Но със сигурност има една личност, която може би ще се засегне много повече…
Надзърнах над рамото й и видях, че Оливър ни наблюдава.
— Той за малко да се отнесе към мен, както към Зара, когато видя, че не го обслужваш ти.
В това нямаше никакъв смисъл. Бях разменила едва десетина думи с него, а той ставаше все по-раздразнителен след всяка от тях.
— Но да знаеш, че ако не тръгнеш веднага, ще те уволня.
Усмихнах се.
— Ще се върна колкото се може по-бързо.
— Тук сме от петдесет години — безгрижно каза тя, устремявайки се към кухнята. — Ще сме тук и когато се върнеш.
Забих поглед в пода, докато прекосявах салона и се отправях към фоайето. Вече бях на няколко крачки от Саймън, когато ми се наложи да спра. Стиснах ръба на най-близката маса и затворих очи. Болката ме атакува така рязко, беше толкова остра и силна, сякаш някой поля главата ми с бензин, преди да й драсне клечка кибрит.
— Добре ли сте? Искате ли да седнете?
Отворих леко едното си око и видях млад баща със синя бейзболна шапка. Наблюдаваше ме с тревожно сбърчени вежди — твърде мило от негова страна, помислих си, като се има предвид, че палецът ми за малко не попадна в неговата порция палачинки със сладко от боровинки.
— Тя е добре.
Отдалечих се от масата и сграбчих главата си с две ръце.
— Нали така, Ванеса?
За всички, които бяха достатъчно близо да я чуят, гласът на Зара сигурно звучеше нормално, даже мило. Сякаш бяхме добри приятелки и тя е наясно, че главоболието ми отминава бързо и няма причина за тревога. Но за мен той беше дълъг метален нокът, който пробиваше като свредел ухото ми до самия център на мозъка.
— Ей — дочух Саймън да казва нежно. Усещах топлия му дъх върху лицето си, докато обгръщаше талията ми с ръка. — Хванах те.
Пулсиращата болка намаляваше с всяка крачка. Когато стигнахме главния вход, вече можех напълно да отворя очи. Обърнах се и видях, че Зара ни наблюдава. Беше кръстосала ръце пред гърдите си, а очите й се бяха превърнали в тесни сребристи цепки.
— Познаваш ли я? — попитах Саймън. Никога не я беше споменавал, но и двамата бяха израсли в Уинтър Харбър. Можеше дори да са ходили в едно и също училище.
Той хвърли поглед през рамо и въздъхна:
— По-трудно е да не познаваш Зара Марчанд.
Глава 10
В първите десет минути от пътуването ни към Кемп Хероуин се питах какво прави Зара толкова популярна. Явно това, че аз не съм я познавала досега, беше проблем, защото тя ме намрази от пръв поглед. А и организмът ми реагираше на нейното присъствие с ослепяващо главоболие всеки път, когато се окажех близо до нея. Но по всичко личеше, че въздействието й върху мъжете и момчетата е точно обратното. Къде се криеше нейната тайна? Във външния й вид? В сексапила, който пръскаше щедро всеки път, когато пожелаеше? Или пък сипваше в питието им някакво любовно биле, докато не я гледат? Защото със сигурност имаше нещо повече от сребристите й очи и мимолетния чар.
Следващите пет минути от пътуването към Кемп Хероуин отделих за размисъл върху това какво толкова ме засяга, че Саймън също не е останал сляп за нейния чар.
За щастие пътуването продължи само петнайсет минути. Стигнахме ръждясалата и крива врата на Кемп Хероуин, преди да съм успяла да направя нещо, за което бих съжалявала после — като да попитам Саймън какво точно искаше да каже за Зара на тръгване от ресторанта на Бети, например.
— Защо точно тук? — каза Саймън, докато седяхме в колата пред вратата. — Какво го е довело на това място?
Прогоних Зара от мислите си и слязох от колата. Доколкото ми беше известно, Кейлъб нямаше никаква причина да идва тук. Никой нямаше причина да идва насам. През четирийсетте години Кемп Хероуин бил свръхсекретна военна база, маскирана като старомодно малко рибарско селище в Нова Англия за заблуда на вражеските кораби и самолети. През годините след това обаче той се бе превърнал в предпочитано място за любителите на силни преживявания и за хлапетата, които обичат да си играят на „Истината или се осмеляваш“. През деветдесетте по крайбрежието и из туристическите пътеки на парка бяха открити няколко трупа и властите прецениха, че природните особености на местността — гъста мъгла, силен прибой и отвесни скали — са прекалено опасни за туристите и плувците. Затова затвориха окончателно Кемп Хероуин. Сега за парка се чуваше само когато поредната група любопитни туристи решеше да се увери лично дали мястото наистина е толкова опасно, колкото се говори, и в „Херълд“ пуснеха информация за техните противозаконни лудории.