— Тук има телефон с монети — казах най-накрая.
Ръцете му се задържаха още малко на талията ми, преди той да ме пусне и да се обърне. Телефонът се намираше до мястото, което някога е било каса и гише за информация на бившия парк. Беше трудно да си представиш как посетителите са спирали пред разнебитената постройка, сега останала без покрив, за да си купят брошури и карти. Още по-трудно ми беше да си представя, че Кейлъб е стоял тук само преди няколко часа.
— Не работи — каза Саймън, когато стигна до телефона и вдигна слушалката. После я постави на мястото й и опита пак. — Няма никакъв сигнал, никакъв шум дори. Нищо.
— Изглежда някой се е постарал да е така. — Застанах до него и вдигнах разнищения край на прекъснатия телефонен кабел.
— Странно. Направих справка онлайн. В парка има само един телефон, който се поддържа в изправност, за да го използват рейнджърите при месечните си обиколки, ако времето попречи на радиовръзката.
— По всичко личи, че този, който е бил с Кейлъб, го е искал изцяло за себе си.
Стиснатите устни на Саймън се превърнаха в тънка линия, докато поставяше слушалката на мястото й. Той заобиколи малката постройка и се опита да отвори вратата.
Понечих да го последвам, щом изчезна във вътрешността й. Ами ако този, който искаше Кейлъб само за себе си, все още беше тук? И сега се криеше в полуразрушената къщичка, очаквайки следващата си жертва. Дали не е по-разумно да повикаме подкрепление? Или пък да се въоръжим с малката ножичка от аптечката в колата на Саймън? Или…
— Празно е.
Отдъхнах си, когато той отново се появи на прага.
— Вътре няма нищо друго, освен опадали листа и стари вестници.
Саймън се спусна надолу по калната пътека и аз забързах след него, за да го настигна. Очите ми се стрелкаха ту на една, ту на друга страна. Навсякъде срещахме останки от противоречивото минало на Кемп Хероуин. Само на няколко крачки от пътеката се виждаха бетонните бункери на артилерията, обрасли с диви лози. Из израсналите на воля шубраци бяха пръснати очукани дървени маси за пикник и метални кошчета за отпадъци. Стените на дълги правоъгълни постройки бяха покрити с черни графити. Ако Кейлъб се опитваше да се скрие, беше избрал най-подходящото място.
— Главните постройки са на високото — провикна се през рамо Саймън и сви надясно по друга кална пътека, която водеше нагоре и встрани от тази, по която бяхме вървели досега.
Напрягах се да го чуя през шума на дъжда, който валеше все по-силно и се превръщаше в порой. Небето беше ясно през целия път дотук, но щом пристигнахме, постепенно потъмня. Надзъртайки през балдахина от листа над главата си, виждах как откъм океана прииждат тежки сиви облаци. Когато десет минути по-късно стигнахме края на пътеката на върха, облаците се бяха спуснали ниско, дъждът се беше превърнал в студена плътна водна стена и първите светкавици вече удряха мократа земя.
— Как така не разбрахме, че се задава такава буря? — извиках, настигайки Саймън на върха. Дъждът беше толкова проливен, че вече трудно се различаваше границата между небето и земята. Даже не виждах брега ниско долу под краката ни.
— Направих справка за прогнозата, преди да тръгнем — извика в отговор Саймън. — Там се казваше, че има вероятност за гръмотевични бури.
Последвах го към постройката, скрита в гъсталака на върха на възвишението. Отвън приличаше на малка църква, за което допринасяха имитацията на витражни прозорци и бутафорната камбанария. Саймън извади фенерче от джоба на якето си и го насочи към вътрешността. Яркият лъч освети дървени нарове, приковани към стените, купчината листа върху тях и един забравен спален чувал.
Всичко тук приличаше на идеалния декор за филм на ужасите, но, колкото и да е странно, на мен ми се видя уютно. Приканващо. Място, където лесно биха могли да лагеруват двама души, решени да се посветят един на друг, без някой да ги обезпокои дни наред.
— Е, не е като условията в спа курорта „Фар“ — каза Саймън, поглеждайки към пороя навън, — но поне ще останем сухи.
Както си стоях до него, сърцето ми запрепуска. Не бях сигурна дали това е защото сме временно изолирани от света в Кемп Хероуин насред гръмотевична буря, или понеже бяхме толкова близо един до друг, което сега предизвикваше съвсем различни чувства в мен.