— Ще се наложи да я прескочим — каза Саймън, щом опита здравината на катинара и веригата, с които беше заключена портата. — Освен ако не искаш да ме изчакаш в колата.
Поклатих глава. За нищо на света не бих останала сама в субаруто, нито пък бих позволила той да се скита сам из Кемп Хероуин.
Саймън се изкатери лесно по металната врата. Когато стигна на върха и се преметна от другата страна, приземявайки се леко на земята, аз се залових с две ръце за ръждясалите решетки и пъхнах обутите си в маратонки крака между тях. Започнах да се катеря, като се надигах на ръце и постепенно плъзгах краката си по решетките.
— Не е като да се качваш по стълба — казах, когато стигнах върха. Решетките завършваха с остри шипове, така че не можех да се преметна и спусна по същия начин, освен ако нямах нищо против да се разхождам из Кемп Хероуин с надупчен корем.
Никак не ми помогна и това, че заваля. Ръцете ми започнаха да се хлъзгат по металните пръти.
— Не бой се, няма да паднеш отвисоко — обеща Саймън. — Аз ще те хвана.
На мен обаче падането от два и половина метра височина ми се виждаше сериозна работа, но нямах голям избор. Напрягайки всички сили, за да съм поне на два-три сантиметра от острите върхове на шиповете, се закрепих на върха, а после силно се оттласнах.
— Доста добре се справяш за градско момиче — каза Саймън, когато се приземих от другата страна.
Опитах се да се усмихна, но цялото ми съзнание беше погълнато от мисълта за ръцете му, които бяха пъхнати под моите; дланите му, обхванали кръста ми, и гърдите ни, плътно опрени едни в други. Както и от факта, че не го отблъснах автоматично, макар вече да стоях стабилно на краката си.
— Тук има телефон с монети — казах най-накрая.
Ръцете му се задържаха още малко на талията ми, преди той да ме пусне и да се обърне. Телефонът се намираше до мястото, което някога е било каса и гише за информация на бившия парк. Беше трудно да си представиш как посетителите са спирали пред разнебитената постройка, сега останала без покрив, за да си купят брошури и карти. Още по-трудно ми беше да си представя, че Кейлъб е стоял тук само преди няколко часа.
— Не работи — каза Саймън, когато стигна до телефона и вдигна слушалката. После я постави на мястото й и опита пак. — Няма никакъв сигнал, никакъв шум дори. Нищо.
— Изглежда някой се е постарал да е така. — Застанах до него и вдигнах разнищения край на прекъснатия телефонен кабел.
— Странно. Направих справка онлайн. В парка има само един телефон, който се поддържа в изправност, за да го използват рейнджърите при месечните си обиколки, ако времето попречи на радиовръзката.
— По всичко личи, че този, който е бил с Кейлъб, го е искал изцяло за себе си.
Стиснатите устни на Саймън се превърнаха в тънка линия, докато поставяше слушалката на мястото й. Той заобиколи малката постройка и се опита да отвори вратата.
Понечих да го последвам, щом изчезна във вътрешността й. Ами ако този, който искаше Кейлъб само за себе си, все още беше тук? И сега се криеше в полуразрушената къщичка, очаквайки следващата си жертва. Дали не е по-разумно да повикаме подкрепление? Или пък да се въоръжим с малката ножичка от аптечката в колата на Саймън? Или…
— Празно е.
Отдъхнах си, когато той отново се появи на прага.
— Вътре няма нищо друго, освен опадали листа и стари вестници.
Саймън се спусна надолу по калната пътека и аз забързах след него, за да го настигна. Очите ми се стрелкаха ту на една, ту на друга страна. Навсякъде срещахме останки от противоречивото минало на Кемп Хероуин. Само на няколко крачки от пътеката се виждаха бетонните бункери на артилерията, обрасли с диви лози. Из израсналите на воля шубраци бяха пръснати очукани дървени маси за пикник и метални кошчета за отпадъци. Стените на дълги правоъгълни постройки бяха покрити с черни графити. Ако Кейлъб се опитваше да се скрие, беше избрал най-подходящото място.