— В метеорологичната прогноза обаче не ставаше и дума за подобно нещо. — Очите на Саймън срещнаха моите. — Радарът изобщо не отчиташе приближаването на гръмотевична буря — нито тук, нито някъде наблизо.
— Дори бурята не може да се придвижва толкова бързо, нали?
— Обикновено не. — Той отново погледна към водната пелена навън. — Честотата на тези бури се увеличава и с всяка следваща те стават все по-мощни. А метеоролозите всеки път се оказват неподготвени, защото няма никакви признаци за тяхното приближаване.
— Също като деня, когато бяхме на Скалите на Хиона, нали? Ти пак беше проверил прогнозата и се очакваше времето да е ясно.
— Също като тогава. И днес, и всеки път досега небето от ясносиньо става черно за нула време, сякаш майката природа изведнъж угася лампата, за да не видим пораженията, които се кани да нанесе. Точно това се опитвам да изследвам. Защото никой от метеоролозите не му обръща внимание. И от Националния метеорологичен институт не схващат какво се случва. Моите преподаватели също не си дават сметка за явлението. И докато всички нехаят, щетите могат да стигнат милиони долари. Цели градове могат да бъдат опустошени. Още хора може да загубят живота си.
Да загубят живота си.
— Значи това не е просто едно дъждовно и бурно лято, така ли? — попитах. — Нито просто още едно доказателство за промените в климата, които нарушиха равновесието на земята?
— Щеше ми се обяснението да е толкова просто. Но бури с такъв мащаб се случват само в строго определена зона. Северозападното тихоокеанско крайбрежие е приблизително на същата географска ширина като горната част на Североизтока и техните климатичните характеристики са напълно нормални в сравнение с предишните лета. — Той ме погледна. — Нали помниш, че вълните бяха като полудели, когато отидохме при Марк и другите сърфисти? И видя как прииждаше приливът.
Кимнах.
— Според мен между двете има връзка — между хиперактивността на океана и буреносните системи. Не зная как става това, нито защо, но се опитвам да разбера. Пътувах навсякъде по брега на Мейн, измервах нивото на приливите и отливите, съдържанието на сол във водата, водородния показател. Водих записки за изменението във времето по часове — правих всичко, което би ми помогнало да събера едно и едно и да разбера защо се случва всичко това.
— Това е твърде мащабен проект за сам човек.
Той сведе поглед към мен.
— С тази разлика, че аз не съм сам. Вече не.
Усетих как бузите ми пламват, сякаш лятното слънце беше пробило плътната покривка на облаците.
— Освен това трябва да го направя на всяка цена. Не мога да не го направя. — Той замълча, а когато заговори отново, гласът му беше станал по-мек. — Ако това беше лято като всички останали, Джъстин щеше да е още жива. Ако това беше едно обикновено лято, сега Кейлъб нямаше да бяга и да се крие.
Да, това със сигурност не беше обикновено лято. А когато дървените стени на нашия подслон започнаха да се огъват и ревът на пороя над главите ни стана оглушителен, взех да си мисля, че Саймън може и да има право.
— Чу ли това? — попита той след секунда.
Притаих дъх и се заслушах. Дъждът и вятърът навън постепенно утихваха, а въздухът стана неподвижен.
Вятърът пръв се усили отново. Когато пак засвири през цепките между дъските на стените и започна да блъска онова, което беше останало от вратата, изведнъж стана студено, сякаш температурата навън рязко падна поне с трийсет градуса.
Дъждът рукна отново само няколко секунди след това. Отначало почти не го чувах, защото ударите на сърцето ми отекваха шумно в ушите ми, но после той се усили и разклати покрива, сякаш стадо лосове препускаше отгоре. Скоро шумът стана толкова оглушителен, че очаквах съвсем скоро църквата да се откъсне от основите си и да се извие във въздуха, както си бяхме в нея.
— Това градушка ли е? — извиках, когато Саймън грабна ръката ми и ме поведе колкото се може по-далече от вратата.
Той не отговори. Когато стигна задния ляв ъгъл на помещението, седна на пода и ме дръпна към себе си. Беше станало толкова студено, че можех да видя облачето от дъха си, а Саймън свали якето от полар, загърна ме с него и ме притисна силно към себе си. Така би постъпил всеки грижовен по-голям брат, за да предпази своето сестриче… само дето аз не се чувствах по-малка сестра на Саймън. Нещо повече — мислех си, че ако в този момент доближи лице сантиметър по-близо до моето и устните ни случайно се докоснат, аз сигурно нямаше и да забележа, ако църквата се откъсне от земята и полети.