Той сведе поглед към мен.
— С тази разлика, че аз не съм сам. Вече не.
Усетих как бузите ми пламват, сякаш лятното слънце беше пробило плътната покривка на облаците.
— Освен това трябва да го направя на всяка цена. Не мога да не го направя. — Той замълча, а когато заговори отново, гласът му беше станал по-мек. — Ако това беше лято като всички останали, Джъстин щеше да е още жива. Ако това беше едно обикновено лято, сега Кейлъб нямаше да бяга и да се крие.
Да, това със сигурност не беше обикновено лято. А когато дървените стени на нашия подслон започнаха да се огъват и ревът на пороя над главите ни стана оглушителен, взех да си мисля, че Саймън може и да има право.
— Чу ли това? — попита той след секунда.
Притаих дъх и се заслушах. Дъждът и вятърът навън постепенно утихваха, а въздухът стана неподвижен.
Вятърът пръв се усили отново. Когато пак засвири през цепките между дъските на стените и започна да блъска онова, което беше останало от вратата, изведнъж стана студено, сякаш температурата навън рязко падна поне с трийсет градуса.
Дъждът рукна отново само няколко секунди след това. Отначало почти не го чувах, защото ударите на сърцето ми отекваха шумно в ушите ми, но после той се усили и разклати покрива, сякаш стадо лосове препускаше отгоре. Скоро шумът стана толкова оглушителен, че очаквах съвсем скоро църквата да се откъсне от основите си и да се извие във въздуха, както си бяхме в нея.
— Това градушка ли е? — извиках, когато Саймън грабна ръката ми и ме поведе колкото се може по-далече от вратата.
Той не отговори. Когато стигна задния ляв ъгъл на помещението, седна на пода и ме дръпна към себе си. Беше станало толкова студено, че можех да видя облачето от дъха си, а Саймън свали якето от полар, загърна ме с него и ме притисна силно към себе си. Така би постъпил всеки грижовен по-голям брат, за да предпази своето сестриче… само дето аз не се чувствах по-малка сестра на Саймън. Нещо повече — мислех си, че ако в този момент доближи лице сантиметър по-близо до моето и устните ни случайно се докоснат, аз сигурно нямаше и да забележа, ако църквата се откъсне от земята и полети.
— Мисля, че най-лошото мина — прошепна той няколко минути по-късно.
Отворих очи и вдигнах глава от гърдите му. Църквата все още стоеше на мястото си. През разнебитената врата видях как водата се стича от дърветата, вместо от небето. Навън просветля и стана по-топло, когато слънцето проби през изтънелите облаци.
— Добре ли си?
— Не знам — признах си. Току-що бяхме преживели бясната атака на майката природа, а все още предстоеше да открием Кейлъб… но единствената ми мисъл в момента беше, че не искам да мръдна от мястото си.
— Измръзна ли? Боли ли те някъде? Да не би нещо да е паднало върху теб?
— Не. — Насилих се да се откъсна от него и станах. — Само малко съм замаяна.
— Е — продължи Саймън, докато се изправяше на крака, — тази буря си има и добра страна. Ако Кейлъб е бил тук преди тя да връхлети, значи все още е наблизо. Едва ли е отишъл далече в тоя порой.
Последвах го навън. Военните очевидно добре си бяха свършили работата при построяването на Кемп Хероуин. Наоколо нямаше никакви други последици от току-що отминалия ураган освен новия слой обрулени листа и клонки, който покриваше калната пътека. Бутафорната камбанария все още се издигаше над мнимата църква; всички останали постройки също бяха оцелели.
— Имаш ли нещо против да направя някои измервания, преди да продължим? — попита Саймън. — Ще отнеме най-много три минути.
— Няма проблем. Върши си работата.
За миг изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и се заспуска по склона. Гледах да не изоставам от него. Наклонът беше стръмен, но поне не беше скалист, а имаше песъчлива повърхност, което правеше спускането значително по-леко. Когато стигнахме брега, Саймън извади малка тетрадка и пластмасова кутия от раницата си и нагази във водата. За разлика от небето океанът още не се беше успокоил след бурята и вълните продължаваха да бият брега. Без да изпускам Саймън от очи, аз останах близо до склона, за да избегна пръските вода.
Саймън взе няколко проби и ги описа в тетрадката. Трите минути станаха пет, после седем, след това девет. След десет минути реших да се поразходя няколко метра по-надолу по брега, като на всяка крачка се обръщах, за да се уверя, че той все още е там и е добре. Когато стигнах група скали, откъдето се откриваше идеална гледка към Саймън и към водата, се покатерих внимателно отгоре и седнах.