— Мисля, че най-лошото мина — прошепна той няколко минути по-късно.
Отворих очи и вдигнах глава от гърдите му. Църквата все още стоеше на мястото си. През разнебитената врата видях как водата се стича от дърветата, вместо от небето. Навън просветля и стана по-топло, когато слънцето проби през изтънелите облаци.
— Добре ли си?
— Не знам — признах си. Току-що бяхме преживели бясната атака на майката природа, а все още предстоеше да открием Кейлъб… но единствената ми мисъл в момента беше, че не искам да мръдна от мястото си.
— Измръзна ли? Боли ли те някъде? Да не би нещо да е паднало върху теб?
— Не. — Насилих се да се откъсна от него и станах. — Само малко съм замаяна.
— Е — продължи Саймън, докато се изправяше на крака, — тази буря си има и добра страна. Ако Кейлъб е бил тук преди тя да връхлети, значи все още е наблизо. Едва ли е отишъл далече в тоя порой.
Последвах го навън. Военните очевидно добре си бяха свършили работата при построяването на Кемп Хероуин. Наоколо нямаше никакви други последици от току-що отминалия ураган освен новия слой обрулени листа и клонки, който покриваше калната пътека. Бутафорната камбанария все още се издигаше над мнимата църква; всички останали постройки също бяха оцелели.
— Имаш ли нещо против да направя някои измервания, преди да продължим? — попита Саймън. — Ще отнеме най-много три минути.
— Няма проблем. Върши си работата.
За миг изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и се заспуска по склона. Гледах да не изоставам от него. Наклонът беше стръмен, но поне не беше скалист, а имаше песъчлива повърхност, което правеше спускането значително по-леко. Когато стигнахме брега, Саймън извади малка тетрадка и пластмасова кутия от раницата си и нагази във водата. За разлика от небето океанът още не се беше успокоил след бурята и вълните продължаваха да бият брега. Без да изпускам Саймън от очи, аз останах близо до склона, за да избегна пръските вода.
Саймън взе няколко проби и ги описа в тетрадката. Трите минути станаха пет, после седем, след това девет. След десет минути реших да се поразходя няколко метра по-надолу по брега, като на всяка крачка се обръщах, за да се уверя, че той все още е там и е добре. Когато стигнах група скали, откъдето се откриваше идеална гледка към Саймън и към водата, се покатерих внимателно отгоре и седнах.
Затворих очи и вдигнах лице към слънцето. Трябваше да си събера мислите. Напоследък преживях много, а събитията продължаваха да се трупат все така интензивно, но това не означаваше, че трябва да им се оставя и да загубя контрол. Каквото и да чувствах в момента към Саймън, то беше напълно естествено, като се има предвид колко време прекарвахме заедно, непрекъснато преодолявайки някакви извънредни обстоятелства. Сигурно щях да изпитвам същото и към пожарникаря, който ме е измъкнал от горяща къща, или към полицая, успял да ми върне чантата, отмъкната от крадец. Рано или късно чувствата ми към Саймън отново щяха да се върнат към нормалното.
Отворих очи, когато студената вода на океана стигна върховете на маратонките ми, и повече не можах да ги затворя.
— Саймън — прошепнах.
Исках да извикам, да изкрещя името му с пълно гърло. Исках да скоча от скалите, да се втурна нагоре по склона и да избягам колкото се може по-далеч от Кемп Хероуин.
Но не можех да го направя. Не можех да помръдна. Цялото ми тяло беше сковано, сякаш пленено от голям леден блок, паднал с току-що отминалата градушка.
— Саймън! — опитах се да го извикам отново, но устните ми едва помръдваха. — Саймън!
Нямам представа как е успял да ме чуе, но след секунда беше до мен.
— Ванеса, какво…
Но след това и той замръзна.
Една безжизнена ръка, прикачена към безжизнено тяло, се подаваше от водата край скалите. Тялото плуваше с лицето надолу, но по конструкцията му личеше, че е на мъж.
— Саймън… — Поех си въздух, очите ми се напълниха със сълзи. — Това не е ли…
— Не — отвърна мрачно той. — Много е едър. А и Кейлъб не носи часовник.
Очите ми се отместиха от моравата ръка към подпухналата китка, където на слънцето като парче от бутилка проблясваше дебела сребърна верижка. Миг по-късно една голяма вълна връхлетя брега и между скалите буйно зашумя оттичащата се вода, която обърна жертвата с лицето нагоре.
Извърнах очи, а ръцете на Саймън ме обгърнаха, отвеждайки ме по-далеч от скалите и тялото.