Затворих очи и вдигнах лице към слънцето. Трябваше да си събера мислите. Напоследък преживях много, а събитията продължаваха да се трупат все така интензивно, но това не означаваше, че трябва да им се оставя и да загубя контрол. Каквото и да чувствах в момента към Саймън, то беше напълно естествено, като се има предвид колко време прекарвахме заедно, непрекъснато преодолявайки някакви извънредни обстоятелства. Сигурно щях да изпитвам същото и към пожарникаря, който ме е измъкнал от горяща къща, или към полицая, успял да ми върне чантата, отмъкната от крадец. Рано или късно чувствата ми към Саймън отново щяха да се върнат към нормалното.
Отворих очи, когато студената вода на океана стигна върховете на маратонките ми, и повече не можах да ги затворя.
— Саймън — прошепнах.
Исках да извикам, да изкрещя името му с пълно гърло. Исках да скоча от скалите, да се втурна нагоре по склона и да избягам колкото се може по-далеч от Кемп Хероуин.
Но не можех да го направя. Не можех да помръдна. Цялото ми тяло беше сковано, сякаш пленено от голям леден блок, паднал с току-що отминалата градушка.
— Саймън! — опитах се да го извикам отново, но устните ми едва помръдваха. — Саймън!
Нямам представа как е успял да ме чуе, но след секунда беше до мен.
— Ванеса, какво…
Но след това и той замръзна.
Една безжизнена ръка, прикачена към безжизнено тяло, се подаваше от водата край скалите. Тялото плуваше с лицето надолу, но по конструкцията му личеше, че е на мъж.
— Саймън… — Поех си въздух, очите ми се напълниха със сълзи. — Това не е ли…
— Не — отвърна мрачно той. — Много е едър. А и Кейлъб не носи часовник.
Очите ми се отместиха от моравата ръка към подпухналата китка, където на слънцето като парче от бутилка проблясваше дебела сребърна верижка. Миг по-късно една голяма вълна връхлетя брега и между скалите буйно зашумя оттичащата се вода, която обърна жертвата с лицето нагоре.
Извърнах очи, а ръцете на Саймън ме обгърнаха, отвеждайки ме по-далеч от скалите и тялото.
— Какво му има? — прошепнах, притисната до неговото рамо, докато сълзите се стичаха по страните ми. — Какво не е наред с лицето му?
Той ме прегърна още по-здраво и постави едната си длан на тила ми, за да ми попречи да се обърна и да погледна още веднъж назад.
— Да се махаме оттук. Ще се обадим на полицията от колата.
Не беше нужно Саймън да се притеснява, че ще погледна отново трупа. Вече бях видяла предостатъчно. Докато воят от сирените на полицейските коли и линейката наближаваха Кемп Хероуин, аз се отпуснах на седалката в колата, затворих очи и започнах да си мисля за мама, за татко, за Джъстин, за Пейдж, Зара, Бети и къщата край езерото. За всичко, което би ме откъснало от спомена за тази гледка.
Мъжът, който и да беше той, беше мъртъв. Свършен. Приключен. Изхвърлен на брега като мъртва риба.
Когато водата го обърна с лице нагоре, очите му се оказаха широко отворени, а устата му беше разтегната в широка усмивка, сякаш се чувстваше щастлив от всичко това.
Глава 11
— Не е за вярване, че можеш просто да си лежиш така.
Вдигнах глава и видях Пейдж да приближава към мен, тичайки по скалистия бряг.
— Градусите са двайсет и седем. Двайсет и седем! Това са десет градуса повече в сравнение с последния топъл ден, който имахме. Затова трябва да плуваш. — Тя просна кърпата си до моята и се стовари на земята. — Можеш даже просто да си стоиш във водата, без риск да замръзнеш.
Отпуснах отново глава върху кърпата и затворих очи.
— Не плувам.
— Какво искаш да кажеш? Семейството ти има къща на едно от най-красивите места по източното крайбрежие. Как така досега не си се възползвала от най-забележителната природна даденост на Уинтър Харбър? Именно заради нея, както и заради „Рибената чорба на Бети“, разбира се, тук се стичат туристи и летовници десетилетия наред. — В едно изречение Пейдж успя да иронизира и мен, и рекламните брошури на „Фар“.
Слънцето напече по-силно дясната ми буза, когато се обърнах към нея.
— Честно ли да ти отговоря?
— Моля те — каза тя, изцеждайки косата си. — В ден като днешния трябва да изтъкнеш много сериозни аргументи, за да ти повярвам.
Замълчах. Днес, както и през последните дни, истината включваше доста неща, за които не ми се искаше да говоря. Не че иначе щях да го направя, но след преживяването си в Кемп Хероуин преди три дни определено нямах намерение скоро да вляза в океана. Най-добре беше все пак да й кажа нещо, отколкото да я оставя сама да си вади изводите.