— Какво му има? — прошепнах, притисната до неговото рамо, докато сълзите се стичаха по страните ми. — Какво не е наред с лицето му?
Той ме прегърна още по-здраво и постави едната си длан на тила ми, за да ми попречи да се обърна и да погледна още веднъж назад.
— Да се махаме оттук. Ще се обадим на полицията от колата.
Не беше нужно Саймън да се притеснява, че ще погледна отново трупа. Вече бях видяла предостатъчно. Докато воят от сирените на полицейските коли и линейката наближаваха Кемп Хероуин, аз се отпуснах на седалката в колата, затворих очи и започнах да си мисля за мама, за татко, за Джъстин, за Пейдж, Зара, Бети и къщата край езерото. За всичко, което би ме откъснало от спомена за тази гледка.
Мъжът, който и да беше той, беше мъртъв. Свършен. Приключен. Изхвърлен на брега като мъртва риба.
Когато водата го обърна с лице нагоре, очите му се оказаха широко отворени, а устата му беше разтегната в широка усмивка, сякаш се чувстваше щастлив от всичко това.
Глава 11
— Не е за вярване, че можеш просто да си лежиш така.
Вдигнах глава и видях Пейдж да приближава към мен, тичайки по скалистия бряг.
— Градусите са двайсет и седем. Двайсет и седем! Това са десет градуса повече в сравнение с последния топъл ден, който имахме. Затова трябва да плуваш. — Тя просна кърпата си до моята и се стовари на земята. — Можеш даже просто да си стоиш във водата, без риск да замръзнеш.
Отпуснах отново глава върху кърпата и затворих очи.
— Не плувам.
— Какво искаш да кажеш? Семейството ти има къща на едно от най-красивите места по източното крайбрежие. Как така досега не си се възползвала от най-забележителната природна даденост на Уинтър Харбър? Именно заради нея, както и заради „Рибената чорба на Бети“, разбира се, тук се стичат туристи и летовници десетилетия наред. — В едно изречение Пейдж успя да иронизира и мен, и рекламните брошури на „Фар“.
Слънцето напече по-силно дясната ми буза, когато се обърнах към нея.
— Честно ли да ти отговоря?
— Моля те — каза тя, изцеждайки косата си. — В ден като днешния трябва да изтъкнеш много сериозни аргументи, за да ти повярвам.
Замълчах. Днес, както и през последните дни, истината включваше доста неща, за които не ми се искаше да говоря. Не че иначе щях да го направя, но след преживяването си в Кемп Хероуин преди три дни определено нямах намерение скоро да вляза в океана. Най-добре беше все пак да й кажа нещо, отколкото да я оставя сама да си вади изводите.
Освен всичко друго това беше Пейдж. Имах й доверие.
— Страхувам се от водата — казах най-накрая — от известно време. Допреди няколко години тя беше единственото нещо, от което не ме беше страх. Независимо дали плувах в океана, в езерото Кантака, в училищния плувен басейн или където и да е. Навсякъде се чувствах добре… дори в безопасност.
Тя се протегна на кърпата и се обърна към мен.
— Какво се промени?
— В един студен юнски ден преди две години със семейството ми решихме да си направим пикник на плажа Бийкън. Предишния ден беше имало буря и вълните все още бяха огромни. — Затворих за миг очи, припомняйки си синьото небе, зелената вода, косата на Големия бащица, която се беше накъдрила още повече от влажния солен въздух. — След обяда сестра ми ме предизвика да вляза във водата.
— Не знаех, че имаш сестра.
Отклоних поглед. В пристъп на моментно откровение бях забравила кое искам да запазя в тайна.
— После — продължих с надеждата, че Пейдж няма да настоява — тя каза, че се е пошегувала. Но тогава ми изглеждаше съвсем сериозна. А нямаше… няма нещо, което да мразя повече от това да я разочаровам.
— Разбирам какво имаш предвид — каза Пейдж с въздишка.
— Тъй като нашите нямаше да изпаднат във възторг от идеята, казах, че отивам да се поразтъпча. Отдалечих се на около осемстотин метра — достатъчно близко, за да ме виждат, но и на достатъчно разстояние, че да ме помислят за някой друг, ако ме зърнат във водата. — Подскочих и се дръпнах назад, когато усетих студения допир на една оттичаща се вълна върху крака си. — Оказа се, че това е грешка. В мига, в който студената вода стигна до глезените ми, вече знаех, че постъпвам неправилно. Но въпреки това го направих.
— Сестри — изпъшка Пейдж. — Те са и благословия, и проклятие едновременно.
— Сериозно? — казах след известна пауза. Можех да се доверя на Пейдж, но въпреки това не й трябваше да знае, че желанието да угодя на Джъстин не беше единствената причина да се оставя водата да ме завлече.