— Обичам те завинаги…
— Обичам те. Той я е обичал. Завинаги. А после, седмица след като го е признал, тя вече нямаше време за него.
— Това си е жестокост.
— А ето и черешката на тая камара от фукни. — И тя посочи кратката бележка под картичката.
— „Начало: двайсети май. Край: дванайсети август. Продължителност: осемдесет и четири дни.“
— Преброила е дните между сладоледената фунийка и картичката и го е записала като върху надгробен паметник. Кой прави така? — Тя прелисти още няколко страници напред. — И продължава по същия начин при всяко следващо момче. — Снимки в едър план, странни предмети за спомен, признание в любов и бам! Последен ден. Край на играта.
Това наистина приличаше на някаква игра, твърде жестока дори за характера на Зара.
— Единственото, което се променя, са момчетата и продължителността на връзката. След известно време изборът й на момчета съвсем губи логиката си. Ксавие е логичен избор, защото е по-голям от нея, популярен сред останалите летовници и очарователен на всичкото отгоре. Ами този? — Тя обърна на страницата на Макс Хокинс към края на албума. Изглеждаше няколко години по-голям от Ксавие, имаше три халки на горната устна, а клепачите му висяха толкова ниско, че изглеждаше полузаспал. — Не само не е неин тип, но дори не прилича на човек, който може да направи впечатление на момиче като Зара. Сигурно любовното му обяснение е било написано с маркер върху обложката на някой диск, но тяхната връзка — или както там може да се нарече — започва на двайсет и пети август и приключва на дванайсети септември. Продължила е деветнайсет дни.
Тъкмо си помислих, че дори тия деветнайсет дни са по-дълъг период от която и да е моя връзка, когато усетих тъпа болка в лявото си слепоочие.
— Според мен Зара е вече тук.
— Мислиш ли? — Пейдж си погледна часовника.
— Стори ми се, че чух да се затваря врата на кола.
Устоявайки на желанието да притисна с пръсти мястото на болката, аз почувствах облекчение, когато Пейдж затвори албума и се хвърли към прозореца в коридора.
— Край на играта! — изписка тя. Влетя обратно в стаята, а сребърните й очи святкаха от възбуда, задето се беше разминала на косъм от залавянето. Върна дневника в едно от чекмеджетата на писалището, а албума с позлатена подвързия — най-отгоре на високия книжен шкаф. — Тъкмо излиза от колата.
После ме хвана за ръка и ме повлече към вратата. Аз обаче не тръгнах след нея, а спрях като закована насред стаята, когато Пейдж вече беше в коридора.
— Какво? — погледна ме тя. — Какво има?
Продължавах да стърча в стаята на Зара. Затаих дъх и бавно погледнах през рамо. Останалите три стени, на които нямаше френски прозорци, бяха покрити от пода до тавана с огледала. Не ги бях забелязала досега, защото пред тях имаше спуснати тънки бели завеси. Прозорците бяха затворени, но завесите, които се спускаха отвесно и неподвижно, докато двете с Пейдж седяхме на леглото, сега се разлюляха. Движението им откри фойерверки от сребърна светлина, сякаш пред огледалата стояха хиляди папараци и светкавиците на техните фотоапарати святкаха едновременно.
— Пейдж!
Тъпата болка в слепоочието ми се превърна в ослепителна експлозия при звука от гласа на Зара, идващ от долния етаж, но аз почти не я усетих.
— Когато видиш Луис тази вечер, искам да му предадеш няколко думи!
Пейдж стисна ръката ми, преди да я пусне. Дори да беше забелязала сребърната светлина, тя не каза нищо.
— Отивам да укротя звяра. Чакай ме в стаята ми.
Тръгнах след нея, когато тя побягна към стълбите, но стигнала почти до средата на коридора, се обърнах назад. Пейдж беше затворила вратата към стаята на Зара след нас, но пътеката с цвят на лавандула в коридора сияеше на светлината на сребристия лъч, който се процеждаше под вратата.
„Той трябва да пожелае да бъде открит…“
Стоях пред затворената врата и сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Последното нещо, което исках, бе да се върна обратно в стаята на Зара, но тялото ми сякаш решаваше само, без първо да се консултира с ума. Сякаш някой ме буташе отзад. Някой много силен, който не го беше грижа дали Зара ще ме спипа вътре.