— Това е сигурно някакво диско кълбо — прошепнах, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да е диско кълбо, отразило слънчевата светлина.
Прикрих здраво стиснатите си очи с длан и извърнах глава, когато отворих вратата. Цялата стая беше потънала в ослепително сребърно сияние. Постоях така, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите всеки миг. След няколко секунди сиянието понамаля и аз предпазливо надзърнах иззад дланите си. Когато очите ми свикнаха със светлината, влязох вътре.
Завесите се залюляха към мен, докато се движех из сияйната мъгла. Ярките светлини все още танцуваха в огледалата, но сега бяха по-малки и по-меки. Сякаш милиони мънички светулки бяха прогонили папараците.
Една от светлините обаче не беше избледняла. Тя продължаваше да сияе силно, прорязвайки като маяк мъглата от върха на книжната полица.
„Всичко е наред, Неса… Ти си добре… Аз съм тук…“
— Дори не зная какво правя тук — прошепнах пак, но гласът ми секна. — Не знам какво искаш да направя.
Приближих книжния шкаф, докато цялото ми същество крещеше да се върна, да зарежа всичко и да се махна от стаята, да бягам надалече от къщата. Краката ми обаче продължаваха да вървят напред. Не спряха, докато не стигнах книжната полица, облята в сребърна светлина.
„Той иска да бъде открит… Само дето не може да види заради светлината…“
Ръцете ми се тресяха, когато ги протегнах нагоре. Пръстите ми обаче спряха да треперят, щом напипах дантелата — усещах пареща болка, дланите ми горяха, цялото ми тяло заплашваше да се превърне в топла локва. Единствено ръцете ми ставаха по-стабилни. Свалих албума от лавицата, стиснах го в едната си ръка и го разлистих. Отгърнах страницата с Ксавие Купър. Ерик Парк. Макс Хокинс. И още десетина, които Зара беше прелъстила и изоставила. Прелиствах така, докато не стигнах до последната снимка и тогава угаснах заедно със светлината.
— Кейлъб Кармайкъл — казах тихо.
На снимката изглеждаше по-млад от последния път, когато го видях на върха на скалите, затова предположих, че е училищна фотография от предишната година. На нея той се усмихваше. Изглеждаше щастлив. Сърцето ми се сви, докато гледах този толкова по-млад и по-щастлив Кейлъб, който дори не подозираше какво ще му се наложи да понесе след няколко месеца.
„Върви, Ванеса… Сега трябва да си вървиш…“
Насилих се да отгърна на следващата страница, без ни най-малко желание да видя какво има на нея. В тази колекция от любовни мишени Зара очевидно всеки път беше попадала право в десятката. Ако се беше прицелила и в Кейлъб, дори това да се е случило преди нещата с Джъстин да потръгнат, аз не исках да знам. Нямах желание да разбера какво са правили заедно или колко време й е отнело, за да го спечели. Не исках да знам, че той е изпитвал към някой друг същите чувства, каквито изпитваше към Джъстин.
— Първи май — прочетох на глас. Датата беше написана с розово мастило върху хартиена салфетка с тъмносиня котва в средата и надпис „Курортен и спа комплекс ФАР“ в горния край. Под датата имаше само една дума.
Бинго.
— Не ме интересува как ще го направиш, просто го направи!
Гласът на Зара идваше все по-близо. Прелистих набързо оставащите страници, едновременно облекчена и объркана, че са празни. Кейлъб се оказа последната мишена в албума, а салфетката само напомняше за връзката му със Зара.
„Върви, Неса… Сега…“
Затворих албума, скочих на крака и го върнах обратно на книжната полица. Сребърната светлина беше угаснала и прозрачните бели завеси висяха неподвижно върху огледалата по стените. Сега всички части на тялото ми изглежда отново работеха в синхрон и когато мозъкът даде сигнал за бягство, краката ми го послушаха. Изскочих от стаята, затворих вратата след себе си и се озовах в другия край на коридора точно когато Зара започна да се качва по стълбата.
Не бях сигурна коя точно е стаята на Пейдж. Не исках да попадна на грешно място. Затова се притаих зад едно посадено в саксия дръвче. Даже престанах да дишам, когато Зара се качи на етажа, а болката с нова сила разцепи главата ми от ухо до ухо. Зара внезапно спря и изви главата си на една страна, сякаш се ослушваше. Беше с гръб към мен, но когато зави надясно, вместо да тръгне напред, където се намираше стаята й, аз се шмугнах зад най-близката врата и внимателно я притворих след себе си.
— Чу ли това?
Извърнах се бавно. Баба Бети седеше на своята отоманка с лице към мен. В едната си ръка държеше игла, а в другата — избродиран наполовина гоблен, но сега и двете й ръце бяха неподвижни. Тя се усмихна, когато очите й се спряха някъде в празното пространство над главата ми.