— Мислиш ли? — Пейдж си погледна часовника.
— Стори ми се, че чух да се затваря врата на кола.
Устоявайки на желанието да притисна с пръсти мястото на болката, аз почувствах облекчение, когато Пейдж затвори албума и се хвърли към прозореца в коридора.
— Край на играта! — изписка тя. Влетя обратно в стаята, а сребърните й очи святкаха от възбуда, задето се беше разминала на косъм от залавянето. Върна дневника в едно от чекмеджетата на писалището, а албума с позлатена подвързия — най-отгоре на високия книжен шкаф. — Тъкмо излиза от колата.
После ме хвана за ръка и ме повлече към вратата. Аз обаче не тръгнах след нея, а спрях като закована насред стаята, когато Пейдж вече беше в коридора.
— Какво? — погледна ме тя. — Какво има?
Продължавах да стърча в стаята на Зара. Затаих дъх и бавно погледнах през рамо. Останалите три стени, на които нямаше френски прозорци, бяха покрити от пода до тавана с огледала. Не ги бях забелязала досега, защото пред тях имаше спуснати тънки бели завеси. Прозорците бяха затворени, но завесите, които се спускаха отвесно и неподвижно, докато двете с Пейдж седяхме на леглото, сега се разлюляха. Движението им откри фойерверки от сребърна светлина, сякаш пред огледалата стояха хиляди папараци и светкавиците на техните фотоапарати святкаха едновременно.
— Пейдж!
Тъпата болка в слепоочието ми се превърна в ослепителна експлозия при звука от гласа на Зара, идващ от долния етаж, но аз почти не я усетих.
— Когато видиш Луис тази вечер, искам да му предадеш няколко думи!
Пейдж стисна ръката ми, преди да я пусне. Дори да беше забелязала сребърната светлина, тя не каза нищо.
— Отивам да укротя звяра. Чакай ме в стаята ми.
Тръгнах след нея, когато тя побягна към стълбите, но стигнала почти до средата на коридора, се обърнах назад. Пейдж беше затворила вратата към стаята на Зара след нас, но пътеката с цвят на лавандула в коридора сияеше на светлината на сребристия лъч, който се процеждаше под вратата.
„Той трябва да пожелае да бъде открит…“
Стоях пред затворената врата и сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Последното нещо, което исках, бе да се върна обратно в стаята на Зара, но тялото ми сякаш решаваше само, без първо да се консултира с ума. Сякаш някой ме буташе отзад. Някой много силен, който не го беше грижа дали Зара ще ме спипа вътре.
— Това е сигурно някакво диско кълбо — прошепнах, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да е диско кълбо, отразило слънчевата светлина.
Прикрих здраво стиснатите си очи с длан и извърнах глава, когато отворих вратата. Цялата стая беше потънала в ослепително сребърно сияние. Постоях така, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите всеки миг. След няколко секунди сиянието понамаля и аз предпазливо надзърнах иззад дланите си. Когато очите ми свикнаха със светлината, влязох вътре.
Завесите се залюляха към мен, докато се движех из сияйната мъгла. Ярките светлини все още танцуваха в огледалата, но сега бяха по-малки и по-меки. Сякаш милиони мънички светулки бяха прогонили папараците.
Една от светлините обаче не беше избледняла. Тя продължаваше да сияе силно, прорязвайки като маяк мъглата от върха на книжната полица.
„Всичко е наред, Неса… Ти си добре… Аз съм тук…“
— Дори не зная какво правя тук — прошепнах пак, но гласът ми секна. — Не знам какво искаш да направя.
Приближих книжния шкаф, докато цялото ми същество крещеше да се върна, да зарежа всичко и да се махна от стаята, да бягам надалече от къщата. Краката ми обаче продължаваха да вървят напред. Не спряха, докато не стигнах книжната полица, облята в сребърна светлина.
„Той иска да бъде открит… Само дето не може да види заради светлината…“
Ръцете ми се тресяха, когато ги протегнах нагоре. Пръстите ми обаче спряха да треперят, щом напипах дантелата — усещах пареща болка, дланите ми горяха, цялото ми тяло заплашваше да се превърне в топла локва. Единствено ръцете ми ставаха по-стабилни. Свалих албума от лавицата, стиснах го в едната си ръка и го разлистих. Отгърнах страницата с Ксавие Купър. Ерик Парк. Макс Хокинс. И още десетина, които Зара беше прелъстила и изоставила. Прелиствах така, докато не стигнах до последната снимка и тогава угаснах заедно със светлината.
— Кейлъб Кармайкъл — казах тихо.
На снимката изглеждаше по-млад от последния път, когато го видях на върха на скалите, затова предположих, че е училищна фотография от предишната година. На нея той се усмихваше. Изглеждаше щастлив. Сърцето ми се сви, докато гледах този толкова по-млад и по-щастлив Кейлъб, който дори не подозираше какво ще му се наложи да понесе след няколко месеца.