„Върви, Ванеса… Сега трябва да си вървиш…“
Насилих се да отгърна на следващата страница, без ни най-малко желание да видя какво има на нея. В тази колекция от любовни мишени Зара очевидно всеки път беше попадала право в десятката. Ако се беше прицелила и в Кейлъб, дори това да се е случило преди нещата с Джъстин да потръгнат, аз не исках да знам. Нямах желание да разбера какво са правили заедно или колко време й е отнело, за да го спечели. Не исках да знам, че той е изпитвал към някой друг същите чувства, каквито изпитваше към Джъстин.
— Първи май — прочетох на глас. Датата беше написана с розово мастило върху хартиена салфетка с тъмносиня котва в средата и надпис „Курортен и спа комплекс ФАР“ в горния край. Под датата имаше само една дума.
Бинго.
— Не ме интересува как ще го направиш, просто го направи!
Гласът на Зара идваше все по-близо. Прелистих набързо оставащите страници, едновременно облекчена и объркана, че са празни. Кейлъб се оказа последната мишена в албума, а салфетката само напомняше за връзката му със Зара.
„Върви, Неса… Сега…“
Затворих албума, скочих на крака и го върнах обратно на книжната полица. Сребърната светлина беше угаснала и прозрачните бели завеси висяха неподвижно върху огледалата по стените. Сега всички части на тялото ми изглежда отново работеха в синхрон и когато мозъкът даде сигнал за бягство, краката ми го послушаха. Изскочих от стаята, затворих вратата след себе си и се озовах в другия край на коридора точно когато Зара започна да се качва по стълбата.
Не бях сигурна коя точно е стаята на Пейдж. Не исках да попадна на грешно място. Затова се притаих зад едно посадено в саксия дръвче. Даже престанах да дишам, когато Зара се качи на етажа, а болката с нова сила разцепи главата ми от ухо до ухо. Зара внезапно спря и изви главата си на една страна, сякаш се ослушваше. Беше с гръб към мен, но когато зави надясно, вместо да тръгне напред, където се намираше стаята й, аз се шмугнах зад най-близката врата и внимателно я притворих след себе си.
— Чу ли това?
Извърнах се бавно. Баба Бети седеше на своята отоманка с лице към мен. В едната си ръка държеше игла, а в другата — избродиран наполовина гоблен, но сега и двете й ръце бяха неподвижни. Тя се усмихна, когато очите й се спряха някъде в празното пространство над главата ми.
— Тя говори за теб.
Преглътнах мъчително.
— Кой? — Зададох въпроса си толкова тихо, че дори не бях сигурна дали съм казала думата гласно. Отстъпих колкото се може по-далече от вратата с надеждата, че Зара не би посмяла да ме нарани, ако стоя съвсем близо до баба й. Защото свръхчувствителните сетива на баба Бети очевидно долавяха как Зара произнася името ми, идвайки насам по коридора. Тя чуваше дишането на Зара и приглушените й приближаващи стъпки. Тя усещаше гнева на Зара, предизвикан от присъствието ми тук, и знаеше, че нещо лошо, нещо много лошо предстои да се случи.
Забулените очи на баба Бети започнаха да се спускат бавно от мястото над главата ми, накъдето бяха насочени досега, и се спряха на моите.
— Тя говори на теб, Ванеса — каза възрастната жена. — Сестра ти. Джъстин.
Глава 12
„Уилям О’Дейл и Доналд Джефрис са открити късно тази нощ на скалите на плаж Бийкън, популярно място за каране на сърф на шестнайсет километра от Уинтър Харбър. Предполага се, че телата им са лежали там няколко дни, преди местните власти да попаднат на тях.“
Седях в паркираното волво и наблюдавах как две малки момиченца заедно с майките си бързат към спряния наблизо джип.
— Това е публикувано в „Глоуб“, Ванеса! В „Глоуб“! При теб всеки ден умират хора, а аз трябваше да го науча от един бостънски вестник! Защо не ми се обади?
Момиченцата носеха еднакви летни жълти рокли и стискаха в ръце книжки с картинки. Преди десет години това можехме да сме аз и Джъстин. Стомахът ми се сви при тази мисъл.
— Надявам се не прекарваш толкова много време със Саймън, че да не си даваш сметка какво става около теб. Няма да позволя някое от момчетата на семейство Кармайкъл отново да изложи на риск моя дъщеря, разбираш ли какво ти казвам?
— Мамо, аз съм добре. — Отклоних поглед от момиченцата и хванах дръжката на вратата. — Всички тези злополуки са случаи на удавяне, а ти знаеш, че аз не влизам във водата.