— И сестра ти не скачаше от скалите, преди да се забърка с Кейлъб.
— Извинявай… татко там ли е? Исках да го питам нещо за крана на чешмата в кухнята.
— Последния път, когато предадох слушалката на баща ти, ти го използва да свърши твоята мръсна работа. Сега ще говориш с него, след като ние двете приключим.
Намръщих се. Наистина имах нужда да поговоря с Големия бащица, да му разкажа за всичко, което се случи тук, за това, че съм по-уплашена отвсякога, защото няма с кого да го споделя… Но не бих издържала още двайсет минути на телефона с майка. Пък и Саймън ме чакаше.
— Както и да е. И без това трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. — Прекъснах връзката, още преди да е успяла да възрази. После изключих звука на мобилния си телефон и забързах към библиотеката на Уинтър Харбър.
— Ванеса, толкова съжалявам — каза Саймън, когато стигнах сутерена. Той стоеше там и ме прегърна набързо, когато приближих. — Представа нямах, че ще отсъствам толкова време. Ти как си? Всичко наред ли е?
— Добре съм — отговорих, давайки си сметка, че ръцете ми продължават да треперят от вълнение, дори когато той ме пусна. — Положението сега не е толкова страшно.
Нещо проблесна във въздуха и той сведе лице надолу, но аз не успях да разгадая изражението му в сумрака на приземния етаж.
— Как върви твоето изследване? — попитах. — Успя ли да стигнеш до някакви отговори?
— Всъщност, да. — Той разгъна един метален сгъваем стол за мен, преди сам да седне. — Колко пъти имаше буря, откакто заминах?
— Четири. — Дори не се наложи да се замислям. Сега небето притъмняваше и наоколо ставаше непрогледно като нощ поне веднъж дневно.
— А можеш ли да се досетиш колко пъти имаше буря в Ашвил? Ами в Гулдсбъро и Кория?
— Четири? — опитах се да налучкам аз.
Той ме погледна.
— Нито веднъж.
— Но тия градове са само на няколко километра от тук.
— Във всеки от градовете в радиус сто и шейсет километра от Уинтър Харбър всеки ден е слънчево и температурата не пада под двайсет и един градуса.
Очите ми пробягаха по колонките с данни за температурата и атмосферните условия, записани в тетрадката, която ми подаде.
— Нищо не разбирам. Бурята обикновено не трае дълго, но затова пък е ураганна. Как е възможно да е само тук?
— Нямам представа. — Той затвори тетрадката. — Това, което обаче знам със сигурност, е, че бурите се зараждат и вилнеят точно над Уинтър Харбър — и единствено в него.
— Това не е ли невъзможно от научна гледна точка?
— Чак невъзможно — не, но е малко вероятно. И за съжаление времето не е единственото, което трябва да се вземе предвид. — Той придърпа към себе си дебела черна папка и я прелисти отзад напред. — Тогава не го споменах, защото и без това бяхме преживели достатъчно за един ден, но когато полицаите оглеждаха брега при Кемп Хероуин, споменаха и за други такива случаи.
Намръщих се. В онзи ден Саймън искаше да ме предпази от повторната гледка на удавника, затова ме накара да остана в колата, докато отведе полицаите на брега. Каквото и да беше чул от тях, го е обмислял сам през тези четири дни.
— Отначало предположих, че говорят за жертвите от предишните няколко седмици — продължаваше Саймън, — но после започнаха да валят дати. Юни 1970 г., август 1975 г., септември 1983 г., май 1987 г., август 1989 г. Когато ги попитах за какво става дума, те само казаха, че не им се е случвала кризисна ситуация от чак такава величина, но през годините е имало и други подобни инциденти.
— Не си спомням да съм чувала за нещо такова досега.
— Аз също. А в старите броеве на „Уинтър Харбър Херълд“ не пише нищо за връзка между атмосферните условия и нещастните случаи. — Той обърна папката към мен и я плъзна по масата. — Погледни това обаче.
„Орин Уилкинсън, двадесет и пет годишен, любящ син и брат, се спомина в лодката си близо до яхтеното пристанище на Уинтър Харбър. Според неговите родители той е бил най-щастлив, когато е излизал за риба и продължавал да се усмихва дори в смъртта.“
— Това е от май 1987. — Той побутна към мен още една папка. — Този е от юни 1992 г. „Джак Флайшмън, двадесет и девет годишен, е открит да лежи безжизнен върху сърфа си при Лонг Уорф, усмихнат широко от ухо до ухо.“
— Май 1998 г. „Винсент Крю, двадесет и двегодишен, е намерен мъртъв близо до Бийкън бийч с все още привързани към краката водни ски и замръзнала на лицето усмивка.“