— Познаваш ли момче на име Ксавие Купър? — попитах колебливо. — А Тревър Клемп? Или Ерик Паркс?
— Никое от имената не ми говори нещо. — Той се наведе напред. — Какво става, Ванеса?
— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо особено.
— Нали не забравяш кой седи срещу теб? — Очите му срещнаха моите. — Господин Наука. Всяко нещо трябва да се вземе предвид, дори по-късно да отпадне от картината.
Дали наистина имаше нещо общо? Или той щеше да си помисли, че е пълен абсурд да съществува връзка между едното и другото? Ами ако в тоя случай ревността беше стигнала твърде далеч?
— Зара има албум — изтърсих, преди да успея да премисля добре, — в който са всичките й любовни завоевания. Там записва датата на началото и края на всяка своя връзка, води си кратки бележки за дните между тях и пази по някакъв спомен — стръкче трева, салфетка, кутийка от ментови бонбони — такива неща.
— Не предполагах, че е толкова сантиментална.
— Изобщо не е — казах. — Тя ходи с всяко от тези момчета, докато то не й се обясни в любов, после го зарязва.
— Нещо като безкрайна игра на гоненица, така ли?
— Нещо такова.
— Добре тогава… Това е нещо ново, но не е кой знае каква изненада. Какво общо има нашият случай с това? — кимна той към папките с вестници.
— Ксавие Купър е бил първото й гадже. Започнали са да излизат през май и са се разделили през август. На осемдесет и третия ден от връзката им той й е дал картичка, на която пишело, че я обича. На осемдесет и четвъртия ден тя е спряла да му говори.
— Значи е престанал да се мярка около пристанището някъде към средата на август — замислено каза Саймън.
— Следващите са Тревър Клемп и Ерик Паркс. — Замълчах. — Също и Макс Хокинс.
Той погледна избелялата снимка на Макс в „Херълд“.
— Излизали са деветнайсет дни. На дванайсети септември й е казал, че я обича.
Той проследи погледа ми към датата на смъртта под снимката на Макс във вестника.
— А на тринайсети септември откриват тялото му до „Рибената чорба на Бети“.
— Не казвам, че тя е причина за смъртта им, или че заради нея са посегнали на живота си… — Поклатих глава. — Или пък наистина е така. Не зная. Но Макс е мъртъв. Ксавие — също. Тревър и Ерик може и да са мъртви, може и да не са. А Макс се е усмихвал в смъртта си…
— Също като Том Конъли.
— А може би и като всички останали?
— Ами Орин Уилкинсън? — каза той. — А Винсънт Крю? Какво ще кажеш за всички тези хора, които са намерени мъртви през седемдесетте и осемдесетте години, още преди Зара да е била родена?
— За тях не знам.
Той протегна ръка през масата. Задържа я точно над моята, после я спусна на сантиметър от нея.
— Ами Джъстин? — попита с тих глас той. — Най-напред откриха нея.
Забих очи в ръката му, в поддържаните му нокти, в лекото удебеляване при ставите.
— Ти си била там, нали? Видяла си я?
— Тя не се усмихваше — отговорих на следващия му въпрос, преди още да го е задал.
Той се облегна назад.
— Не казвам, че Зара няма нищо общо с всичко това. Албумът е много интересно доказателство, а и не се съмнявам, че тя е способна да направи всичко, което си науми. Но въпреки това остава въпросът за бурите, за приливите, за излязлата от контрол атмосферна дейност…
— И Кейлъб беше там.
Той замълча.
— Какво?
— Кейлъб също го имаше в албума. Беше последният от всички и единствен без отбелязана дата за край на връзката.
— Но Кейлъб не можеше да понася Зара. Да не говорим, че си беше загубил ума по Джъстин.
Нямах желание да го казвам, защото наистина не исках да съществува дори капчица истина в намека за връзка между Кейлъб и Зара, но трябваше. Нищо не печелехме, отричайки факта, че не сме знаели всичко за своите брат и сестра, въпреки че доскоро бяхме убедени в противното.
— Джъстин не е кандидатствала в „Дартмут“ — напомних му.
Той ме погледна, а клепачите на очите му потрепваха леко, докато се опитваше да смели последната порция информация, която на пръв поглед нямаше нищо общо с всичко останало. В помещението цареше такава тишина, че можех да чуя жуженето на единствената гола крушка, която висеше от тавана.
И двамата подскочихме, когато неговият мобилен телефон започна да звъни и да вибрира едновременно, плъзгайки се по металната маса.
— Ало — отговори на повикването той. После стана и отиде под малкото прозорче в горния край на отсрещната стена. — Кейлъб?