— Юли 2003 г. „Лукас Финк, тридесет и една годишен, се е гмуркал при кея Ашауаф в деня, когато бреговата охрана го открива удавен да плува на повърхността с лице надолу, все още усмихнат на това, което е видял в дълбините през последните мигове от живота си.“
Вдигнах очи към Саймън и забелязах, че той също ме гледа.
— Всички жертви са се усмихвали широко.
— Също като Том Конъли — казах, припомняйки си името на мъжа, когото бяхме открили. Не бях чела статията в „Херълд“, но името му се наби в главата ми от заглавието на първа страница.
Саймън вдигна друга папка от купчината на пода край него.
— Този случай е от миналата година и най-много ме тревожи.
От пръв поглед разпознах трите халки на долната устна.
— Макс Хокинс, двадесет и три годишен, любител на музиката, киното и планинското колоездене. Намерен мъртъв на пристанището при „Рибената чорба на Бети“ с широка усмивка на лицето, сякаш току-що е изял цяла чиния от специалитета на заведението. — Саймън ме погледна. — Ние с Кейлъб се запознахме с него, когато веднъж ловяхме риба на пристанището, и тримата си поговорихме. Не може да се каже, че беше особено щастлив и никога не се усмихваше. Никога.
— Саймън… — Пулсът заблъска в ушите ми, докато гледах същата снимка, която бях видяла за първи път само преди два дни. — Когато онзи ден каза, че няма как да не познаваш Зара, какво имаше предвид?
Той се облегна назад, видимо учуден от въпроса.
— Предполагам, искал съм да кажа, че тя не позволява да я подминеш току-така.
— Как точно? — настоях. — Какво прави, за да не я забравиш?
Той сви вежди, озадачен защо ми е да знам това, и то точно в този момент.
— Ами най-малкото тя е същинска красавица.
Сведох поглед към снимката на Макс, благодарна, че сумракът на сутерена прикрива пламналото ми лице.
— Но нейната красота е такава, че по-скоро отблъсква и притеснява хората. Също като да отидеш в Музея на изобразителното изкуство и през цялото време да си на тръни, защото охраната дебне всяко твое движение. Тя си дава сметка за това и никак не се притеснява да се възползва от него, за да получи каквото иска.
— И какво иска тя?
— Главно внимание.
Погледнах към папката и погледът ми попадна върху датата на смъртта на Макс.
Тринадесети септември. Един ден след като Зара е скъсала с него.
— Познаваш ли момче на име Ксавие Купър? — попитах колебливо. — А Тревър Клемп? Или Ерик Паркс?
— Никое от имената не ми говори нещо. — Той се наведе напред. — Какво става, Ванеса?
— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо особено.
— Нали не забравяш кой седи срещу теб? — Очите му срещнаха моите. — Господин Наука. Всяко нещо трябва да се вземе предвид, дори по-късно да отпадне от картината.
Дали наистина имаше нещо общо? Или той щеше да си помисли, че е пълен абсурд да съществува връзка между едното и другото? Ами ако в тоя случай ревността беше стигнала твърде далеч?
— Зара има албум — изтърсих, преди да успея да премисля добре, — в който са всичките й любовни завоевания. Там записва датата на началото и края на всяка своя връзка, води си кратки бележки за дните между тях и пази по някакъв спомен — стръкче трева, салфетка, кутийка от ментови бонбони — такива неща.
— Не предполагах, че е толкова сантиментална.
— Изобщо не е — казах. — Тя ходи с всяко от тези момчета, докато то не й се обясни в любов, после го зарязва.
— Нещо като безкрайна игра на гоненица, така ли?
— Нещо такова.
— Добре тогава… Това е нещо ново, но не е кой знае каква изненада. Какво общо има нашият случай с това? — кимна той към папките с вестници.
— Ксавие Купър е бил първото й гадже. Започнали са да излизат през май и са се разделили през август. На осемдесет и третия ден от връзката им той й е дал картичка, на която пишело, че я обича. На осемдесет и четвъртия ден тя е спряла да му говори.
— Значи е престанал да се мярка около пристанището някъде към средата на август — замислено каза Саймън.
— Следващите са Тревър Клемп и Ерик Паркс. — Замълчах. — Също и Макс Хокинс.
Той погледна избелялата снимка на Макс в „Херълд“.
— Излизали са деветнайсет дни. На дванайсети септември й е казал, че я обича.