Той проследи погледа ми към датата на смъртта под снимката на Макс във вестника.
— А на тринайсети септември откриват тялото му до „Рибената чорба на Бети“.
— Не казвам, че тя е причина за смъртта им, или че заради нея са посегнали на живота си… — Поклатих глава. — Или пък наистина е така. Не зная. Но Макс е мъртъв. Ксавие — също. Тревър и Ерик може и да са мъртви, може и да не са. А Макс се е усмихвал в смъртта си…
— Също като Том Конъли.
— А може би и като всички останали?
— Ами Орин Уилкинсън? — каза той. — А Винсънт Крю? Какво ще кажеш за всички тези хора, които са намерени мъртви през седемдесетте и осемдесетте години, още преди Зара да е била родена?
— За тях не знам.
Той протегна ръка през масата. Задържа я точно над моята, после я спусна на сантиметър от нея.
— Ами Джъстин? — попита с тих глас той. — Най-напред откриха нея.
Забих очи в ръката му, в поддържаните му нокти, в лекото удебеляване при ставите.
— Ти си била там, нали? Видяла си я?
— Тя не се усмихваше — отговорих на следващия му въпрос, преди още да го е задал.
Той се облегна назад.
— Не казвам, че Зара няма нищо общо с всичко това. Албумът е много интересно доказателство, а и не се съмнявам, че тя е способна да направи всичко, което си науми. Но въпреки това остава въпросът за бурите, за приливите, за излязлата от контрол атмосферна дейност…
— И Кейлъб беше там.
Той замълча.
— Какво?
— Кейлъб също го имаше в албума. Беше последният от всички и единствен без отбелязана дата за край на връзката.
— Но Кейлъб не можеше да понася Зара. Да не говорим, че си беше загубил ума по Джъстин.
Нямах желание да го казвам, защото наистина не исках да съществува дори капчица истина в намека за връзка между Кейлъб и Зара, но трябваше. Нищо не печелехме, отричайки факта, че не сме знаели всичко за своите брат и сестра, въпреки че доскоро бяхме убедени в противното.
— Джъстин не е кандидатствала в „Дартмут“ — напомних му.
Той ме погледна, а клепачите на очите му потрепваха леко, докато се опитваше да смели последната порция информация, която на пръв поглед нямаше нищо общо с всичко останало. В помещението цареше такава тишина, че можех да чуя жуженето на единствената гола крушка, която висеше от тавана.
И двамата подскочихме, когато неговият мобилен телефон започна да звъни и да вибрира едновременно, плъзгайки се по металната маса.
— Ало — отговори на повикването той. После стана и отиде под малкото прозорче в горния край на отсрещната стена. — Кейлъб?
Погледнах некролога на Макс.
— Кейлъб, ако си ти, не затваряй! Ще намеря място, където връзката е по-добра. — Той ми махна да го последвам, преди да изчезне нагоре по стълбището.
Нетърпелива да се махна час по-скоро от мрачния сутерен, аз затворих папките, грабнах раницата на Саймън и побягнах нагоре по стълбите. Почти бях прекосила първия етаж, когато забелязах една библиотекарка да седи зад бюрото в приемната и преминах от бяг към бърза крачка.
— Съжалявам — казваше в този момент тя на мъжа пред себе си, — но ти вече си заел пет книги от библиотеката. Ако върнеш някоя, ще може да вземеш нова.
— Но… вие не разбирате… На мен тези книги ми трябват. Трябват ми, както тези, така и другите пет, които вече съм взел.
— Още веднъж ти казвам, че за съжаление такава е политиката на библиотеката, Оливър.
Спрях на крачка от тях. Не бях разпознала гласа, защото никога не го бях чувала — Оливър никога не говореше в ресторанта на Бети. Всички си обясняваха това мълчание с неговия опак характер и проблемите със слуха, неизбежни за възрастта му, но той, изглежда, чуваше прекрасно както себе си, така и библиотекарката.
През входната врата виждах, че Саймън вече е на паркинга и продължава да говори по телефона. Помислих си, че няма да е зле да го оставя да поговори с брат си насаме няколко минути. Стрелнах се зад една редица книжни лавици и забързах към страничното крило. Когато спрях в другия край, Оливър беше само на няколко крачки от мен. Надзърнах в пролуката между книгите и видях, че не носи слуховия си апарат.
— Наясно съм с правилата в библиотеката, разбира се — казваше той в този момент. — Те са все същите през последните седемдесет години, откакто живея тук. Но ви моля да направите едно изключение.
— Веднъж направих изключение заради теб! Ти загуби три от книгите, а останалите върна с шест месеца закъснение. Освен това, ако веднъж наруша правилника, ще трябва да го правя и за всеки следващ читател.