— Добре дошли в библиотеката на Уинтър Харбър! — светна в усмивка Мери, когато приближих. — Мога ли да ви помогна с нещо? Какво предпочитате — най-новите издания, или пък класическата литература?
— Всъщност — казах, опитвайки да се усмихна — познавам бегло човека, който беше преди малко тук.
— Оливър ли? — Мегаватовата усмивка на Мери угасна. — Той написа няколко тома за местната история и сега си въобразява, че има права върху всяка книга в библиотеката.
— Нима Оливър е писал книги за Уинтър Харбър? — Спомних си нечетливите драсканици в тетрадката му, която видях в ресторанта на Бети. Оказва се, че писането не му е само хоби.
Тя отвори чекмеджето, измъкна оттам четири дебели тома и ми ги подаде.
— Държа ги при мен, само и само да спре да пита защо никой не ги взима за четене.
Прокарах пръсти по износената кафява корица на „Пълна история на Уинтър Харбър“ от Оливър Савидж. После се загледах в купчината книги върху бюрото, питайки се защо те са толкова важни за него и дали наистина искам да се замеся във всичко това.
— Зная, че имате правило да се заемат само по пет книги, но тъй като не съм изнасяла от библиотеката други книги, се чудех дали не мога да взема тези и да ги споделя с Оливър?
Тя примигна.
— Защо ви е да правите това?
— И аз самата не зная. Изглежда ми някак самотен, а книгите го правят видимо щастлив.
— Вижте какво, да заемате книги заради друг човек също не влиза в правилата на библиотеката… но би било хубаво да се отърва от него поне за няколко дни. — Тя ме погледна. — Давате ли си сметка, че на вас ще падне цялата отговорност за тези книги. Ако с тях стане нещо, вие ще трябва да платите съответната глоба.
— Разбирам. Но на книгите нищо няма да им се случи. Обещавам.
— Ванеса Сандс — прочете тя на личната ми карта, когато най-накрая я открих скрита на дъното на портмонето си и я показах. — Защо името ви ми звучи толкова познато. Вие не сте постоянен жител тук, нали?
— Не. — Надявах се да не си спомни откъде е чувала името ми.
За щастие тя описа данните от картата ми и заглавията на книгите без повече въпроси и ги плъзна към мен през бюрото.
— Може да задържите тези колкото дълго искате — каза и кимна към томовете на „Пълната история“, които все още държах.
Благодарих й, взех плика и побързах да изляза от библиотеката.
— Той е в Спрингфийлд. — Саймън седеше на предната седалка в субаруто с отворена врата и изучаваше картата. — В „Бед муус кофи“.
— Какво прави там?
Той сгъна картата и я пъхна между таблото и предното стъкло.
— Представа нямам. Беше същото странно обаждане като преди — дишане, после едно момиче казва името на Кейлъб и се смее, а после нищо. Обадих се на номера, от който ме потърсиха, веднага щом той затвори. Вече беше излязъл, но все пак има шанс да го открием.
— Дадено. С твоята кола, или с моята?
Той ме погледна.
— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?
Дали аз бях сигурна? Това означаваше ли, че той не е? Или вече си има достатъчно грижи на главата, за да мисли и за мен?
— Не ме разбирай погрешно — ще се радвам много, ако си с мен. Но последния път, когато дойде, не мина много добре. — Той погледна към пристанището, което откъм паркинга приличаше на малка сребриста дъга, а после се обърна към мен. — Не бих допуснал нещо да се случи с теб.
Когато сърцето ми запрепуска, знаех, че този път не е от страх.
Глава 13
— Съжалявам. Не съм виждал никой, който да отговаря на описанието ви.
— Невъзможно — каза Саймън, вдигна капачето на мобилния си телефон и го тикна под носа му. — Обадил се е от този номер преди по-малко от час.
Ърни, здравеняк и собственик на „Бед муус кофи“, пристъпи напред, като дишаше тежко и бършеше ръцете си в захабена кърпа.
— Това е нашият номер.
— И вие не си спомняте да е имало човек, който е искал да използва телефона ви днес?
— Момче — усмихна се Ърни, — огледай се наоколо. Мислиш ли, че би забравил, ако някой помоли да използва телефона? Такова нещо си е голямо събитие по тия места.
Двамата със Саймън огледахме малкото ресторантче. Беше съвършено празно, ако не се брои възрастната двойка в малката заличка встрани.
— Дръж се мило, Ърни — обади се сервитьорката, която тъкмо излизаше от кухнята с поднос, отрупан с полупразни бутилки от кетчуп. — Нали помниш какво си говорихме? Пак ти казвам: Една усмивка може да превърне случайните посетители в постоянни клиенти.