Саймън мълчаливо се загледа напред в пътя. Аз също зареях поглед през моя прозорец, мислейки, че трябва да се възползвам докрай от това пътуване, в случай че е последното, което предприемаме заедно.
— Ванеса…
— Знам, звучи като пълна лудост — прекъснах го, преди да продължи, — знам, че изглежда сякаш съм си изгубила ума, а нищо чудно наистина да е така. Искам да кажа, че повечето нормални хора не се страхуват от тъмното, от океана, от високото и не ги е страх да летят, нито да остават сами. Някои от тях може би ги е страх от едно от тези неща, но аз се страхувам от всичко. Това вече не е нормално. Аз не съм нормална. А това, че мъртвата ми сестра ми говори някъде отгоре, вероятно е част от картинката. Все едно съм махнала с ръка на всички други страхове и съм започнала да си създавам свои собствени. Сега мога да започна да се страхувам и от това — от всичко, което е способно да роди откаченото ми въображение.
И това, и първоначалното ми признание, че невинаги чувам Джъстин да ми говори, беше изречено, преди да си дам сметка какви фатални последици може да ми навлече.
— Ванеса — повтори той с още по-тих глас, — просто се канех да кажа, че сигурно трябва да ти е страшно трудно да я чуваш необяснимо откъде, когато тя толкова много ти липсва.
Дългата линия на дърветата край пътя беше прекъсната от бензиностанция, кафене и поща.
— Ти не си луда.
Минахме покрай едно училище, пазар и зъболекарски кабинет. Сградите следваха все по-често една след друга, колкото повече наближавахме центъра на Спрингфийлд.
— Всъщност мисля, че си…
— Саймън… — Извих се на седалката и източих врат, за да погледна назад. — Обърни се.
— Какво? — Ръбът на остър бръснач замени мекотата в неговия глас. — Да не би да го видя?
— Не. — Обърнах се отново напред, но вече усещах как се задава началото на мъчителното главоболие. — Само че току-що изпреварихме един миникупър.
Той погледна през рамо и така рязко направи обратен завой, че дърветата покрай пътя изпищяха от ужас.
— Ето там. — Посочих колата. Беше спряла край пътя, далече от всяко място, което би те накарало да спреш.
Той натисна спирачките, колата поднесе на една страна и Саймън я паркира сред дърветата в парка.
— Сигурна ли си, че е нейната? — извика през рамо, докато пресичахме улицата на бегом. — Изглежда изоставена.
Оказа се прав. Колата беше паркирана надве-натри, предницата й беше влязла сред дърветата, а задницата стоеше затънала в тясна тревна ивица между пътя и гората. Ако не зяпах през прозореца, можехме просто да я подминем.
— Сигурна съм. — Болката в главата ми ставаше все по-силна с всяка измината крачка.
Спряхме край колата и надникнахме вътре. В нея всичко беше безупречно чисто, като изключим предната седалка, отрупана с дрехи, гримове и празни бутилки от минерална вода. На огледалото за обратно виждане беше окачено кристално шишенце от парфюм. Върху таблото имаше атлас, отворен на картата на Мейн.
Застанах нерешително до колата, докато Саймън се отдалечаваше навътре в гората. Затворих очи и си представих Джъстин. Видях сините й очи, нейната усмивка и косата й. Опитах се да чуя гласа й, надявайки се той да прозвучи някъде около мен, извън мислите ми. Така щяхме да можем да следваме инструкциите й или поне да се ориентираме по посоката, откъдето идва.
Но тя мълчеше. Единственият звук наоколо беше цвъртенето на птиците, шумът от преминаващите коли, пукотът на съчки и клони под стъпките на Саймън… и барабаненето в главата ми. То ставаше все по-шумно и по-забързано, колкото по-навътре навлизах в гората.
— Това е нелепо — каза Саймън десет минути по-късно. — Тук дори няма пътека. Как може да сме сигурни, че те изобщо са в гората? Въртим се в кръг, а те отдавна може да са заминали.
Спрях на място.
— Саймън.
Той се обърна към мен, после проследи погледа ми до мъртвото дърво на няколко крачки от нас. Жертва на някаква болест, пожар, пределна старост или сбор от всичко това, то приличаше на скелет, надигнал се от листата. От един негов дълъг сив клон без листа висеше яке от полар с качулка.
Когато стигнахме дървото, Саймън повдигна единия от ръкавите на якето и го обърна към мен, за да видя логото на „Бейтс“ върху него.
— Листата наоколо са отъпкани — каза той, проследявайки с поглед едва видимата пътечка, която се отдалечаваше от ствола. — Продължили са нататък.