— Какво? — Ръбът на остър бръснач замени мекотата в неговия глас. — Да не би да го видя?
— Не. — Обърнах се отново напред, но вече усещах как се задава началото на мъчителното главоболие. — Само че току-що изпреварихме един миникупър.
Той погледна през рамо и така рязко направи обратен завой, че дърветата покрай пътя изпищяха от ужас.
— Ето там. — Посочих колата. Беше спряла край пътя, далече от всяко място, което би те накарало да спреш.
Той натисна спирачките, колата поднесе на една страна и Саймън я паркира сред дърветата в парка.
— Сигурна ли си, че е нейната? — извика през рамо, докато пресичахме улицата на бегом. — Изглежда изоставена.
Оказа се прав. Колата беше паркирана надве-натри, предницата й беше влязла сред дърветата, а задницата стоеше затънала в тясна тревна ивица между пътя и гората. Ако не зяпах през прозореца, можехме просто да я подминем.
— Сигурна съм. — Болката в главата ми ставаше все по-силна с всяка измината крачка.
Спряхме край колата и надникнахме вътре. В нея всичко беше безупречно чисто, като изключим предната седалка, отрупана с дрехи, гримове и празни бутилки от минерална вода. На огледалото за обратно виждане беше окачено кристално шишенце от парфюм. Върху таблото имаше атлас, отворен на картата на Мейн.
Застанах нерешително до колата, докато Саймън се отдалечаваше навътре в гората. Затворих очи и си представих Джъстин. Видях сините й очи, нейната усмивка и косата й. Опитах се да чуя гласа й, надявайки се той да прозвучи някъде около мен, извън мислите ми. Така щяхме да можем да следваме инструкциите й или поне да се ориентираме по посоката, откъдето идва.
Но тя мълчеше. Единственият звук наоколо беше цвъртенето на птиците, шумът от преминаващите коли, пукотът на съчки и клони под стъпките на Саймън… и барабаненето в главата ми. То ставаше все по-шумно и по-забързано, колкото по-навътре навлизах в гората.
— Това е нелепо — каза Саймън десет минути по-късно. — Тук дори няма пътека. Как може да сме сигурни, че те изобщо са в гората? Въртим се в кръг, а те отдавна може да са заминали.
Спрях на място.
— Саймън.
Той се обърна към мен, после проследи погледа ми до мъртвото дърво на няколко крачки от нас. Жертва на някаква болест, пожар, пределна старост или сбор от всичко това, то приличаше на скелет, надигнал се от листата. От един негов дълъг сив клон без листа висеше яке от полар с качулка.
Когато стигнахме дървото, Саймън повдигна единия от ръкавите на якето и го обърна към мен, за да видя логото на „Бейтс“ върху него.
— Листата наоколо са отъпкани — каза той, проследявайки с поглед едва видимата пътечка, която се отдалечаваше от ствола. — Продължили са нататък.
Той се затича и аз го последвах, едновременно ужасена и облекчена, докато стисках главата си с две ръце, за да притъпя поне малко режещата болка. Докато тичахме, Саймън хвърляше поглед през рамо от време на време, за да се увери, че съм добре. Скоро болката стана още по-силна, почти ослепях от белите петна, които играеха пред очите ми, но въпреки това се опитвах да го успокоя, че при мен всичко е наред.
Докато тя не се засмя.
Паднах на колене и се превих, прегръщайки присвитите си крака. Затворих очи и се вкопчих в земята, заравяйки пръсти сред листата и студената кал. Никога не бях чувала Зара да се смее и този звук се различаваше от всеки друг. Приличаше на една-единствена нота, рикоширала в стъклена призма и раздробена на милион високи ноти — някои кратки, други дълги, някои остри, други меки — разпръснати из атмосферата под различен ъгъл и погълнали всички останали звуци.
Смехът приличаше и на взривена в главата ми граната.
Сведох ниско глава и се концентрирах върху дишането си. Тя не се засмя втори път и след няколко минути болката утихна достатъчно, за да мога да отворя очите си.
— Саймън — прошепнах. Той стоеше на няколко крачки от мен, вперил поглед в група дървета, израсли гъсто едно до друго. Когато не ме чу, аз се надигнах и запълзях към него. — Саймън.
Безпокойството ми прерасна в паника. Каквото и да беше видял сред дърветата, то трябва да е било толкова страшно, че той дори вече не забелязваше отсъствието ми. Изправих се на крака и тръгнах с олюляване напред колкото се може по-бързо и по-безшумно. Той изобщо не се обърна — дори когато застанах до него.
Пристъпих по-близо и се загледах към дърветата.