Той се затича и аз го последвах, едновременно ужасена и облекчена, докато стисках главата си с две ръце, за да притъпя поне малко режещата болка. Докато тичахме, Саймън хвърляше поглед през рамо от време на време, за да се увери, че съм добре. Скоро болката стана още по-силна, почти ослепях от белите петна, които играеха пред очите ми, но въпреки това се опитвах да го успокоя, че при мен всичко е наред.
Докато тя не се засмя.
Паднах на колене и се превих, прегръщайки присвитите си крака. Затворих очи и се вкопчих в земята, заравяйки пръсти сред листата и студената кал. Никога не бях чувала Зара да се смее и този звук се различаваше от всеки друг. Приличаше на една-единствена нота, рикоширала в стъклена призма и раздробена на милион високи ноти — някои кратки, други дълги, някои остри, други меки — разпръснати из атмосферата под различен ъгъл и погълнали всички останали звуци.
Смехът приличаше и на взривена в главата ми граната.
Сведох ниско глава и се концентрирах върху дишането си. Тя не се засмя втори път и след няколко минути болката утихна достатъчно, за да мога да отворя очите си.
— Саймън — прошепнах. Той стоеше на няколко крачки от мен, вперил поглед в група дървета, израсли гъсто едно до друго. Когато не ме чу, аз се надигнах и запълзях към него. — Саймън.
Безпокойството ми прерасна в паника. Каквото и да беше видял сред дърветата, то трябва да е било толкова страшно, че той дори вече не забелязваше отсъствието ми. Изправих се на крака и тръгнах с олюляване напред колкото се може по-бързо и по-безшумно. Той изобщо не се обърна — дори когато застанах до него.
Пристъпих по-близо и се загледах към дърветата.
Зара. Носеше къса бяла пола, която вятърът повдигаше, оголвайки краката й, и впита бяла блуза без ръкави. Ходилата й бяха боси. Този неин външен вид беше толкова далече от прилепналата черна пола, тесния корсаж и сандалите с високи остри токчета, с които я бях видяла облечена преди няколко дни, че се почувствах почти облекчена. Серийните убийци не се обличат целите в бяло в деня, в който смятат да премахнат поредната си жертва, нали?
— Красива…
Извърнах рязко глава към Саймън. Той продължаваше да стои с вперен поглед като вкаменен, сякаш Зара беше съвършено и прозрачно махало, което се люлее пред очите му.
— Тя е красива… нали?
Извърнах настрани пламналото си лице. Как беше способен да мисли за такова нещо точно в този момент? Той не беше някой случаен пубер, чиито мисли клонят все в една и съща посока. Той беше Саймън. Господин Прогноза. Господин Наука. Как беше възможно точно той сред всички хора да се поддаде на хормоните, емоциите или каквото и да беше там, когато Кейлъб е само на няколко крачки оттук?
И как беше възможно точно сега внезапно да ми се прииска тази сутрин да бях обърнала повече внимание на външния си вид, за да имам и аз толкова хипнотично въздействие?
Наблюдавах Зара, седнала до Кейлъб на върха на едни скали, заобиколени от дървета. Беше се облегнала назад, опряна на дланите си и с опънати напред крака. Тя гледаше него, а той — някъде напред, застанал с гръб към нас. Не виждах изражението му, но по начина, по който седеше — изопнат и вдървен — беше ясно, че не се чувства удобно.
Тя се наведе напред и застана на колене. После запълзя към него, бялата пола пърхаше около загорелите й крака, а тъмната й коса беше преметната през едното рамо. Докато се движеше, не откъсваше от него сребристите си като звезди очи и се усмихваше, очевидно предугаждайки следващата му реакция.
Когато се доближи достатъчно, тя остана на колене, опряла длани на земята, после се наклони напред, така че устните й почти опряха ухото му. Каза нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, после изпърха с устни по слепоочието му, по бузата, по врата. Главата му се наклони към нейната и тя се доближи още повече, така че гърдите й се притиснаха в ръката му.
Исках да се развикам, да изпищя, за да я накарам да престане. Исках да изтичам между дърветата, да я изтикам от скалите и да издърпам Кейлъб. Исках тя да спре да прави това, което правеше, а Кейлъб да престане да харесва онова, което прави тя. Но не можех нито да проговоря, нито да помръдна от мястото си.
Поех си остро въздух, когато Кейлъб се изправи. Той тръгна, отдалечавайки се от нея. Изглеждаше така, сякаш се кани да скочи от скалата, но тя изтича при него. Сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и отново доближи устни до ухото му. Този път, когато отново започна да шепне, той се опита да я отблъсне, но тя се възползва от това движение и се изпречи между него и ръба на скалата, за да му отреже пътя за бягство.