Зара. Носеше къса бяла пола, която вятърът повдигаше, оголвайки краката й, и впита бяла блуза без ръкави. Ходилата й бяха боси. Този неин външен вид беше толкова далече от прилепналата черна пола, тесния корсаж и сандалите с високи остри токчета, с които я бях видяла облечена преди няколко дни, че се почувствах почти облекчена. Серийните убийци не се обличат целите в бяло в деня, в който смятат да премахнат поредната си жертва, нали?
— Красива…
Извърнах рязко глава към Саймън. Той продължаваше да стои с вперен поглед като вкаменен, сякаш Зара беше съвършено и прозрачно махало, което се люлее пред очите му.
— Тя е красива… нали?
Извърнах настрани пламналото си лице. Как беше способен да мисли за такова нещо точно в този момент? Той не беше някой случаен пубер, чиито мисли клонят все в една и съща посока. Той беше Саймън. Господин Прогноза. Господин Наука. Как беше възможно точно той сред всички хора да се поддаде на хормоните, емоциите или каквото и да беше там, когато Кейлъб е само на няколко крачки оттук?
И как беше възможно точно сега внезапно да ми се прииска тази сутрин да бях обърнала повече внимание на външния си вид, за да имам и аз толкова хипнотично въздействие?
Наблюдавах Зара, седнала до Кейлъб на върха на едни скали, заобиколени от дървета. Беше се облегнала назад, опряна на дланите си и с опънати напред крака. Тя гледаше него, а той — някъде напред, застанал с гръб към нас. Не виждах изражението му, но по начина, по който седеше — изопнат и вдървен — беше ясно, че не се чувства удобно.
Тя се наведе напред и застана на колене. После запълзя към него, бялата пола пърхаше около загорелите й крака, а тъмната й коса беше преметната през едното рамо. Докато се движеше, не откъсваше от него сребристите си като звезди очи и се усмихваше, очевидно предугаждайки следващата му реакция.
Когато се доближи достатъчно, тя остана на колене, опряла длани на земята, после се наклони напред, така че устните й почти опряха ухото му. Каза нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, после изпърха с устни по слепоочието му, по бузата, по врата. Главата му се наклони към нейната и тя се доближи още повече, така че гърдите й се притиснаха в ръката му.
Исках да се развикам, да изпищя, за да я накарам да престане. Исках да изтичам между дърветата, да я изтикам от скалите и да издърпам Кейлъб. Исках тя да спре да прави това, което правеше, а Кейлъб да престане да харесва онова, което прави тя. Но не можех нито да проговоря, нито да помръдна от мястото си.
Поех си остро въздух, когато Кейлъб се изправи. Той тръгна, отдалечавайки се от нея. Изглеждаше така, сякаш се кани да скочи от скалата, но тя изтича при него. Сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и отново доближи устни до ухото му. Този път, когато отново започна да шепне, той се опита да я отблъсне, но тя се възползва от това движение и се изпречи между него и ръба на скалата, за да му отреже пътя за бягство.
Кейлъб погледна встрани, но не помръдна, а тя протегна ръце и обви врата му. Гледаше го с онзи поглед, който бях виждала толкова често у Джъстин, когато беше с него.
Кейлъб продължаваше да притиска плътно ръце до тялото си. Той изтърпя допира на устните й, пълзящи бавно по шията му, докато пръстите й очертаваха контурите на лицето му. То оставаше напълно безизразно, даже когато тя наклони глава, а косата й падна върху ръката му. Не трепна и когато тя се притисна с цяло тяло към него.
Реагира едва когато Зара се опита да го целуне.
Неволно отклоних поглед. Почувствах вина, сякаш се бях натъкнала на двама влюбени, които се канят да направят нещо, до което аз дори не се бях доближавала. Никога не бях стояла плътно притисната до момче, вдигнала глава към него, с устни на сантиметри от неговите, предизвиквайки го с поглед. Никога не бях стояла с широко отворени очи, впити в неговите, докато чакам отклика му. Никога не бях притискала устни до устните на момче, нито бях всмуквала нежно горната му устна между зъбите си. И категорично никога не бях прегръщана от момче, което обвива с ръце талията ми и ме притиска към себе си, поддавайки се най-накрая на порива, с който дотогава се е борило. В този миг еднакво силно исках да избягам оттук, но и да остана, за да видя какво ще се случи по-нататък.
Защото колкото повече гледах, толкова повече тези двамата на скалите вече не приличаха на Зара и Кейлъб.
В тях все по-ясно започвах да виждам себе си и Саймън.
Когато отново надникнах през дърветата, те все още не бяха започнали да се целуват — тя продължаваше да настоява, въпреки че неговите устни оставаха неподвижни. Ръцете й обгръщаха врата му, а краката й се бяха увили около кръста му. Неговите ръце се плъзгаха по гърба й. Когато върховете на пръстите му пропълзяха под блузата й, лицето й засия.