Той падна на колене. Тя опря длан върху гърдите му и го натисна назад да легне по гръб, продължавайки да се усмихва, докато приближаваше бавно, сантиметър по сантиметър, лицето си до неговото.
— Не… — простенах слабо аз, когато косата й падна настрани, закривайки устните им. Представата за нас двамата със Саймън се изпари и реалността на онова, което се случваше в действителност, ме разтърси. Мисълта за тяхната целувка, за това, че Кейлъб целува Зара, а не Джъстин, ми дойде в повече.
— Кейлъб!
Подскочих при звука от гласа на Саймън.
— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към мен.
Кимнах. Главата ми все още пулсираше, но и бях така стъписана, че не можех да говоря.
— Стой тук.
Гледах го как се втурва между дърветата, а думкането в гърдите ми заглуши дори тътена в главата ми.
— Всичко е наред, Кейлъб! — извика Саймън, още докато тичаше. — А ти стой далеч от него!
Зара се надигна, разколебана кой от двамата повече заслужава нейното внимание — дали Кейлъб, защото се съвземаше от транса, до който го беше докарала с толкова усилия, или носещият се към нея със скоростта на куршум Саймън. Решението дойде само, когато Кейлъб напълно се освободи от нея, бутна я встрани и неуверено се изправи на крака.
— Не се приближавай, Саймън — извика Зара, следвайки Кейлъб, който отстъпваше назад към скалите. — Всичко е наред, скъпи. Не се притеснявай. Няма проблем.
Очите на Кейлъб се местеха ту към нея, ту към Саймън. Изглеждаше еднакво уплашен и от двамата. Когато Саймън започна да се катери от другата страна на скалите, Кейлъб го погледна, поклати глава и скочи върху купчината листа долу.
— Кейлъб! Накъде…
Саймън замръзна на място, когато Зара се обърна. Тя тръгна към него умишлено бавно, сякаш той щеше да я чака там цяла вечност, колкото време й е необходимо да го стигне.
— Бягай — викна той, без да откъсва очи от нея.
Знаех, че това се отнася за мен, но въпреки това стоях като вкопана в земята.
„Шосето, Неса… Той отива кът шосето…“
Хвърлих последен поглед към дърветата, сгърчена от болка при вида на Зара, която вече стоеше само на няколко крачки от Саймън. После се втурнах в противоположната посока.
Тичах по-бързо отвсякога досега. Клоните издраха лицето ми, а глезените ми се огъваха, докато бягах по неравната земя. Намалих само на едно място, колкото да дръпна якето на Кейлъб от клона. Когато най-накрая изскочих от гората и спрях при банкета на шосето, бях плувнала в пот и едва си поемах дъх.
— А сега накъде? — едва продумах, превита на две и опряла длани върху бедрата си. Озърнах се наляво и надясно. И субаруто, и миникупърът бяха там, където ги бяхме оставили. — По кой път е тръгнал?
„Обратно… Обратно натам, откъдето дойдохте…“
Втурнах се отново покрай зъболекарския кабинет, покрай пазара и училището. Покрай пощата, кафенето и бензиностанцията. Тичах, докато сградите останаха далеч зад гърба ми, а линията на дърветата се проточи без прекъсване от двете страни на пътя. Тичах, докато не почувствах, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, но и след това продължих. Не спрях, докато Джъстин не ми каза, че съм стигнала твърде далече.
„От другата страна на шосето…“
Спрях. Бензиностанцията беше закътана навътре между дърветата. Втурнах се през шосето и надолу по автомобилната алея. Когато стигнах постройките, най-напред обиколих тичешком наоколо, а после се отправих към колонките.
Там нямаше никого, с изключение на шофьора на един стар син пикап и момчето от бензиностанцията.
Но Джъстин не ми беше дала никакви други указания. Значи Кейлъб трябваше да е някъде тук.
Изчаках шофьорът да влезе вътре, за да плати горивото, и се отправих към пикапа. Приведох се и тръгнах покрай стената, която не гледаше към главната постройка. Когато стигнах до вратата на шофьора, се изправих, колкото да надзърна вътре. Беше празно.
Тъкмо се канех да тръгна към съседния навес, когато пикапът подскочи. Не силно и само веднъж, но определено помръдна. А шофьорът все още плащаше на касата.
— Кейлъб? — Надигнах се и погледнах в каросерията. Беше пълна с намачкани мушами и стари одеяла, които шаваха така, сякаш пикапът беше в движение.