— А сега накъде? — едва продумах, превита на две и опряла длани върху бедрата си. Озърнах се наляво и надясно. И субаруто, и миникупърът бяха там, където ги бяхме оставили. — По кой път е тръгнал?
„Обратно… Обратно натам, откъдето дойдохте…“
Втурнах се отново покрай зъболекарския кабинет, покрай пазара и училището. Покрай пощата, кафенето и бензиностанцията. Тичах, докато сградите останаха далеч зад гърба ми, а линията на дърветата се проточи без прекъсване от двете страни на пътя. Тичах, докато не почувствах, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, но и след това продължих. Не спрях, докато Джъстин не ми каза, че съм стигнала твърде далече.
„От другата страна на шосето…“
Спрях. Бензиностанцията беше закътана навътре между дърветата. Втурнах се през шосето и надолу по автомобилната алея. Когато стигнах постройките, най-напред обиколих тичешком наоколо, а после се отправих към колонките.
Там нямаше никого, с изключение на шофьора на един стар син пикап и момчето от бензиностанцията.
Но Джъстин не ми беше дала никакви други указания. Значи Кейлъб трябваше да е някъде тук.
Изчаках шофьорът да влезе вътре, за да плати горивото, и се отправих към пикапа. Приведох се и тръгнах покрай стената, която не гледаше към главната постройка. Когато стигнах до вратата на шофьора, се изправих, колкото да надзърна вътре. Беше празно.
Тъкмо се канех да тръгна към съседния навес, когато пикапът подскочи. Не силно и само веднъж, но определено помръдна. А шофьорът все още плащаше на касата.
— Кейлъб? — Надигнах се и погледнах в каросерията. Беше пълна с намачкани мушами и стари одеяла, които шаваха така, сякаш пикапът беше в движение.
— Всичко е наред, Кейлъб. Аз съм — Ванеса.
Изчаках така няколко секунди, после повдигнах края на едно от одеялата. Свит на кълбо, той лежеше на една страна и трепереше, сякаш цареше люта зима, а одеялата бяха ледени блокове. Тъмнорусата му коса беше боядисана в тъмен цвят, точно както го беше описала сервитьорката. Очите му бяха широко отворени, а устните му трепереха и когато най-после осъзна кой стои насреща му, лицето му се сгърчи.
— Ванеса… — каза с изтънял глас. — Не. Не и ти.
— Кейлъб, трябва да излезеш оттук. — Погледнах към касата, където шофьорът на пикапа се смееше на нещо. Вече подаваше парите на момчето от бензиностанцията и скоро щеше да тръгне насам.
— Не мога. — Той разтърси глава и по бузите му рукнаха сълзи. — Не мога да го направя без нея.
— Кейлъб… — Посегнах и взех ръката му в своята. — Джъстин е тук. Тя ни помогна да те намерим. Тя иска да дойдеш с нас.
Той ме погледна, полагайки усилие да ми повярва, после вдигна очи към небето и от тях отново рукнаха сълзи.
— Толкова съм уморен… Толкова много…
Той ме остави да го измъкна от каросерията на пикапа и аз се стъписах при вида му — беше отслабнал ужасно много. Бяха минали едва няколко седмици, а дънките и тениската висяха като дрипи около слабото му тяло. Поне все още можеше да се движи и двамата бързо се отдалечихме по алеята, преди шофьорът на пикапа да е разбрал, че е возил стопаджия.
— Ами ако тя все още е тук? — попита той, когато наближихме субаруто и гласът му прозвуча като на изплашено малко момче. — Ако тя все още е вътре и ме чака?
Наистина имаше опасност тя да е наблизо и да го причаква, но главата вече не ме болеше. Бях толкова съсредоточена да открия Кейлъб, че не бях разбрала кога точно е изчезнала болката, но така или иначе вече я нямаше. Беше си отишла. Докато вървяхме към колата, забелязах, че миникупърът също беше изчезнал.
— Нея я няма — казах.
— Ами Саймън? — Кейлъб погледна към празното място на шофьора на субаруто. — Какво ще стане, ако го е отвела със себе си?
Сърцето ми се сви. Не знаех какво да му отговоря. Щеше ми се да му кажа, че със Саймън всичко е наред, че не би ни оставил да тръгнем, ако не е сигурен в собствените си сили, но истината бе, че дори не подозирах докъде стигат способностите на Зара.
Трябваше да призная поне пред себе си, че Саймън може би е в беда… но не бях способна да понеса това.
— Добре ли си?
— О, слава богу — прошепнах, още преди да съм се обърнала.
Саймън излезе от гората и тръгна по шосето към нас. Движеше се бавно, тромаво, сякаш току-що ставаше от сън, но иначе изглеждаше съвсем добре.
Изчаках при колата, докато Кейлъб го пресрещне на средата на пътя. Двамата се прегърнаха без думи.