Погледите ни със Саймън се срещнаха, когато той освободи Кейлъб от прегръдката си. Още преди да е успял да ми каже нещо, аз обгърнах врата му с ръце и го притиснах силно, сякаш бих го прегръщала така цяла вечност, стига да ми позволеше да го направя.
Глава 14
— Започна през пролетта. Спомням си даже точно кой ден, защото в сравнение с всичко останало това беше най-странният ден в живота ми.
Подадох чаша горещ чай на Кейлъб, който седеше на канапето, увит с вълнено одеяло, и друга — на Саймън, седнал срещу него. На двуместното диванче до Саймън имаше място и за мен, но все още смутена от здравата прегръдка, с която едва не го удуших по-рано същия ден, предпочетох да седна на пода пред камината.
— Представяте ли си — това беше Зара. Зара Марчанд. Преди този първи май тя дори не си даваше труд да ме погледне, какво остава да ме заприказва. А после един ден просто се появи във „Фар“. — Кейлъб потръпна, поглеждайки към Саймън. — Между другото, напуснах работата на пристанището.
— И аз така чух — каза Саймън.
— Налагаше се. Трябваха ми пари. Не съм ти казвал — на никого не съм го казвал — защото всички, които ме познавате, знаете колко държа на Монти и на пристанището и не исках да ме разубедите.
Смръщих вежди над чашата с чай. Имал е нужда от пари? Какво ли е било толкова важно и скъпо за него?
— Не се притеснявай — каза Саймън, когато гласът на Кейлъб взе да потрепва. — Ще стигнем и до това по-късно.
— И така, тя се появи изневиделица един ден — продължи Кейлъб. — Пренасях кашони със стока за магазина, а тя ме спря на пристанището и каза, че трябва да предаде бележка от майка си до един от собствениците — Карсънс.
Пол Карсънс. Първата жертва след смъртта на Джъстин.
— Ако трябва да съм честен, отначало ми се прищя изобщо да не й обръщам внимание. Искаше ми се да мина покрай нея като покрай празно пространство и дума да не й кажа — точно както бях виждал да се отнася тя с останалите в училище. — Той зарея поглед през прозореца зад дивана. — Ще ми се да го бях направил.
Погледнах Саймън. Той напрегнато наблюдаваше Кейлъб.
— Но все пак й отговори, така ли? — попита Саймън.
— Да. Всичко във „Фар“ е подчинено на парите. Неговите инвеститори искат да се разрасне, да се развие и да се превърне в най-добрия крайбрежен курорт в страната.
— А това означава да угаждате на клиентите по всякакъв начин — довърши Саймън вместо него.
— Точно така. От служителите се изисква да бъдат любезни и постоянно да са на разположение, за да се чувстват посетителите добре дошли и много специални. Затова не можех просто да я подмина. Ако случайно се разбереше, че не съм оказал съдействие — даже на някой, който не е гост на курорта, но един ден може да стане такъв — щях да загубя работата си. А на мен тази работа ми трябваше.
Улових погледа на Саймън и разбрах, че и двамата се питаме едно и също нещо — защо?
— Както и да е. Опитах се да намеря Карсънс. Преведох я през целия курорт, разказах й за всички негови предимства, точно както постъпваме с всеки, който за първи път идва във „Фар“.
— Звучи доста гадно.
— Не беше толкова зле. Отначало тя беше нетърпелива, но колкото по-дълго се разхождахме и колкото повече й разказвах, толкова по-ведра ставаше. Даже започна да задава въпроси и ме слушаше внимателно, когато й отговарях. Дори се смееше на глупавите ми шеги, на които останалите посетители никога не реагираха. — Той отпи от чая си. — Така и не открихме Карсънс, но след като го търсихме толкова дълго, тя сякаш забрави за какво всъщност беше дошла. А после…
Той се загледа в чашата, която трепереше в ръцете му.
— После? — подкани го Саймън.
— После тя ме попита дали ще пийна нещо с нея — продължи Кейлъб и стисна очи — на кея, в края на курорта.
— Покани те на питие? Просто така още тогава?
Кейлъб кимна.
— И досега не знам защо се съгласих. Бях на работа, а тя въпреки всичко си оставаше Зара. Докато я развеждах, не се държа толкова ужасно, но все още помнех коя е.
— Просто са те хванали неподготвен — каза Саймън. — Всеки друг на твое място щеше да отстъпи.
— Това беше най-глупавата постъпка в живота ми.
— Това е било само питие, Кейлъб.
— Там е работата, че не беше. Седяхме в края на кея и се редувахме да пием от една бутилка шампанско, която сигурно струваше колкото седмичната ми заплата… и аз истински се забавлявах. Тя беше забавна. Харесваше ми да си приказвам с нея. Изкарахме така три часа.