— Всичко е наред, Кейлъб. Аз съм — Ванеса.
Изчаках така няколко секунди, после повдигнах края на едно от одеялата. Свит на кълбо, той лежеше на една страна и трепереше, сякаш цареше люта зима, а одеялата бяха ледени блокове. Тъмнорусата му коса беше боядисана в тъмен цвят, точно както го беше описала сервитьорката. Очите му бяха широко отворени, а устните му трепереха и когато най-после осъзна кой стои насреща му, лицето му се сгърчи.
— Ванеса… — каза с изтънял глас. — Не. Не и ти.
— Кейлъб, трябва да излезеш оттук. — Погледнах към касата, където шофьорът на пикапа се смееше на нещо. Вече подаваше парите на момчето от бензиностанцията и скоро щеше да тръгне насам.
— Не мога. — Той разтърси глава и по бузите му рукнаха сълзи. — Не мога да го направя без нея.
— Кейлъб… — Посегнах и взех ръката му в своята. — Джъстин е тук. Тя ни помогна да те намерим. Тя иска да дойдеш с нас.
Той ме погледна, полагайки усилие да ми повярва, после вдигна очи към небето и от тях отново рукнаха сълзи.
— Толкова съм уморен… Толкова много…
Той ме остави да го измъкна от каросерията на пикапа и аз се стъписах при вида му — беше отслабнал ужасно много. Бяха минали едва няколко седмици, а дънките и тениската висяха като дрипи около слабото му тяло. Поне все още можеше да се движи и двамата бързо се отдалечихме по алеята, преди шофьорът на пикапа да е разбрал, че е возил стопаджия.
— Ами ако тя все още е тук? — попита той, когато наближихме субаруто и гласът му прозвуча като на изплашено малко момче. — Ако тя все още е вътре и ме чака?
Наистина имаше опасност тя да е наблизо и да го причаква, но главата вече не ме болеше. Бях толкова съсредоточена да открия Кейлъб, че не бях разбрала кога точно е изчезнала болката, но така или иначе вече я нямаше. Беше си отишла. Докато вървяхме към колата, забелязах, че миникупърът също беше изчезнал.
— Нея я няма — казах.
— Ами Саймън? — Кейлъб погледна към празното място на шофьора на субаруто. — Какво ще стане, ако го е отвела със себе си?
Сърцето ми се сви. Не знаех какво да му отговоря. Щеше ми се да му кажа, че със Саймън всичко е наред, че не би ни оставил да тръгнем, ако не е сигурен в собствените си сили, но истината бе, че дори не подозирах докъде стигат способностите на Зара.
Трябваше да призная поне пред себе си, че Саймън може би е в беда… но не бях способна да понеса това.
— Добре ли си?
— О, слава богу — прошепнах, още преди да съм се обърнала.
Саймън излезе от гората и тръгна по шосето към нас. Движеше се бавно, тромаво, сякаш току-що ставаше от сън, но иначе изглеждаше съвсем добре.
Изчаках при колата, докато Кейлъб го пресрещне на средата на пътя. Двамата се прегърнаха без думи.
Погледите ни със Саймън се срещнаха, когато той освободи Кейлъб от прегръдката си. Още преди да е успял да ми каже нещо, аз обгърнах врата му с ръце и го притиснах силно, сякаш бих го прегръщала така цяла вечност, стига да ми позволеше да го направя.
Глава 14
— Започна през пролетта. Спомням си даже точно кой ден, защото в сравнение с всичко останало това беше най-странният ден в живота ми.
Подадох чаша горещ чай на Кейлъб, който седеше на канапето, увит с вълнено одеяло, и друга — на Саймън, седнал срещу него. На двуместното диванче до Саймън имаше място и за мен, но все още смутена от здравата прегръдка, с която едва не го удуших по-рано същия ден, предпочетох да седна на пода пред камината.
— Представяте ли си — това беше Зара. Зара Марчанд. Преди този първи май тя дори не си даваше труд да ме погледне, какво остава да ме заприказва. А после един ден просто се появи във „Фар“. — Кейлъб потръпна, поглеждайки към Саймън. — Между другото, напуснах работата на пристанището.
— И аз така чух — каза Саймън.
— Налагаше се. Трябваха ми пари. Не съм ти казвал — на никого не съм го казвал — защото всички, които ме познавате, знаете колко държа на Монти и на пристанището и не исках да ме разубедите.
Смръщих вежди над чашата с чай. Имал е нужда от пари? Какво ли е било толкова важно и скъпо за него?
— Не се притеснявай — каза Саймън, когато гласът на Кейлъб взе да потрепва. — Ще стигнем и до това по-късно.
— И така, тя се появи изневиделица един ден — продължи Кейлъб. — Пренасях кашони със стока за магазина, а тя ме спря на пристанището и каза, че трябва да предаде бележка от майка си до един от собствениците — Карсънс.