Откакто открих Кейлъб в каросерията на пикапа край Спрингфийлд, Джъстин мълчеше. Сърцето ми спираше да бие, докато той разказваше за Зара, и се чудех дали Джъстин чува всичко това.
— На тръгване тя каза, че било жалко, дето сме чакали толкова дълго, докато най-после си поговорим като хората. Каза, че съжалява за пропиляното време, но пък и че имаме още много време пред нас. — Кейлъб поклати глава. — Тогава не й казах за Джъстин. Даже не мислех да споменавам, че имам гадже, преди тя да си тръгне. Винаги съм мислел само и единствено за Джъстин. Тя и досега е… в мислите ми.
Наблюдавах го внимателно, докато разказваше, но отклоних поглед, когато първата сълза се търкулна по бузата му.
— Но тогава аз още нищо не подозирах. Представа нямах какво ще се случи след това. Само ако знаех, само ако имаше начин да…
Саймън изчака Кейлъб да успокои дишането си, което беше станало пресекливо, преди да попита:
— Какво стана след това?
— Тя беше навсякъде — тихо каза той. — Чакаше ме преди училище. И след часовете също. Преди работа. След работа. Започна да ми носи разни неща — видеоигри и комикси. Идваше на плажа, когато бях там с приятели. Започна да преследва и тях, за да разбере къде ходя, какво харесвам, дали не говоря за нея понякога. Отначало им се стори забавно, че Зара Марчанд, най-страхотното момиче в Уинтър Харбър, е избрала да преследва точно мен. Но тя продължаваше и продължаваше. Казах й да ме остави на мира, умолявах я. Не се отказа.
— Каза ли й за Джъстин? — попита Саймън.
— Всеки ден й го повтарях. С това започвах всеки път, когато я видех. Казах й, че вече съм срещнал моето момиче и че ще прекарам живота си с него. — Чашата подскочи силно в дланта му, докато бършеше очи с другата ръка. — Но тя като че ли не ме чуваше. Пък и да ме е чула, това изобщо не я интересуваше. И продължи така седмици наред.
Спомних си албума на Зара и празните страници, които идваха след салфетката от „Фар“. Нямаше никакви други трофеи от времето, прекарано с него — за разлика от останалите й жертви, Кейлъб й беше устоял.
Когато Кейлъб отново заговори, гласът му беше преминал почти в шепот.
— Мислех, че всичко това ще престане, щом Джъстин си дойде през лятото. Зара вече не би могла да се прави, че тя не съществува, щом като през цялото време ще е пред очите й.
Забих нос в чашата, усещайки погледа на Саймън върху себе си.
— И се оказах прав. Зара изчезна за около петнайсет удивителни часа.
Петнадесет часа. Даже не са изкарали цял един ден заедно, преди Джъстин да си отиде.
Тримата мълчахме дълго, преди да забележа, че навън е започнал да вали слаб дъжд.
— Тя беше там онази нощ — продължи доста по-късно Кейлъб. — Чакаше ме да се прибера от скалите. Беше в стаята ми, на леглото, облечена в дълга бяла рокля. Не каза нищо, но аз някак разбрах, че знае какво се е случило. Давах си сметка как с нейното ненормално, извратено съзнание си представя, че оттук нататък няма пречки да сме заедно. — Той погледна Саймън. — Затова избягах. Не исках да напускам мама и татко. Не исках да напускам теб… но трябваше да се справя някак с това.
— Зная — каза Саймън.
— Боядисах си косата. Пътувах само на стоп. Направих всичко възможно да се скрия, но тя винаги ме намираше. И всеки път, когато ме откриеше, нещо се случваше. Сякаш бях вързан за нея. Желаех я близо до мен. А в същото време исках да крещя и да я прогоня, но този инстинкт беше заличен от нещо по-силно. — Сълзите му рукнаха отново, този път още по-изобилни. — Започнах да чувам разни неща всеки път, когато тя беше наблизо, сякаш мозъкът ми изключваше. Не чувах и не виждах нищо друго. Не знаех къде се намирам, нито какво се случва с мен. Интересуваше ме единствено, че Зара е наблизо и се опитва да ме отведе със себе си.
Скочих на крака, когато вълненото одеяло върху него започна да вибрира като одеялата и мушамите в каросерията на пикапа. Грабнах чашата от треперещата му ръка и я поставих върху масичката, после приседнах край него на ръба на дивана.
— Има нещо опасно в нея — каза Кейлъб, местейки поглед ту към мен, ту към Саймън, докато продължаваше да се тресе все по-силно. — Нещо, което не може да се види с просто око. Затова не ви казах къде отивам, нито се обаждах, докато пътувам — не исках да ви използва, за да се добере до мен.
Отвън дъждът ставаше все по-шумен и пороен.