— Мисля, че тя има нещо общо с всичко, което се случи — прошепна Кейлъб, а очите му трескаво оглеждаха стаята, сякаш търсеше някой друг освен нас, който можеше да го чуе. — С онова, което стана с Джъстин. Зара й е направила нещо.
Коляното ми удари масичката за кафе, когато първата светкавица раздра небето и разтърси къщата. От удара чашата на Кейлъб падна на пода и се разби на парчета.
— Съжалявам — казах, докато лазех по пода, за да събера пръснатите парчета. — Много съжалявам.
Саймън скочи да ми помогне, но аз събрах повечето от разбитата чаша в шепите си и хукнах към кухнята.
Спрях до масата и вече не усещах острите ръбове по дланите си, а чувах единствено пулса в ушите си и думите на Кейлъб, препускащи из главата ми.
Щом го каза, си дадох сметка, че отдавна съм го подозирала — освен вина за удавените мъже това лято, Зара има пръст и в смъртта на Джъстин. Когато чух Кейлъб да го изрича, то вече стана реалност, въпреки че не можех да си представя как е възможно.
Дадох си сметка, че се взирам в малкото огледало над кухненската маса и продължавам да държа в шепи парчетата от счупената чаша, докато чаят се стича през пръстите ми. Не знаех дали Саймън и Кейлъб са продължили да говорят, след като излязох от дневната. Нямах представа дали все още дишам и дали сърцето ми продължава да бие. Знаех само, че по някое време Саймън се е озовал зад мен.
— Съжалявам — прошепнах. Пръстите ми се отпуснаха и керамичните парчета се изхлузиха от ръцете ми. Посипаха се върху кухненската маса и по пода, разбивайки се на още по-дребни късчета. Огледах бъркотията и се наведох да събера боклука. — Ще оправя всичко — казах, но гласът ми се пречупи насред думата.
Не можех да ги видя — имаше твърде много парченца, а очите ми бяха замъглени от влагата. Малко след това сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, а аз се строполих на пода и заплаках.
Саймън не се опита да ме успокоява. Той просто седна край мен и ме остави да се наплача. Когато очите ми пресъхнаха и тялото ми вече беше твърде изтощено, се облегнах на стената до него. Свих колене до гърдите си и отпуснах глава на рамото му. Очаквах да чуя въпроса, който неизбежно трябваше да последва, и наблюдавах как голямата стрелка обикаля циферблата на кухненския часовник. Когато тя направи пет кръга, а Саймън все още не ме беше попитал дали съм добре, обърнах глава към него.
Почувствах как рамото му се изопва под сведената ми глава. Вдигнах поглед и устните ми се озоваха на сантиметри от шията му. Дъхът ми секна, когато усетих как гърдите му започват да се вдигат и спускат все по-бързо.
Двамата с него бяхме приятели. Много добри приятели. И сигурно най-напред трябваше да обмисля как ще се промени това, ако се подам на неудържимия си порив. Може би сега не беше нито най-подходящият момент, нито най-доброто място, за да го направя. Сигурно той щеше да реши, че причина за тази необмислена постъпка е моят емоционален срив, защото аз — страхуващата-се-и-от-собствената-си-сянка Ванеса Сандс, просто не правя такива неща.
Но въпреки всичко — или може би точно заради това — все пак го направих.
Затворих очи и притиснах устни към шията му.
Той потръпна. Отдръпнах се и зачаках да ме попита какво правя или да се махне от мен. Когато не направи нито едното, нито другото, отново целунах същото място, а после и меката вдлъбнатинка под брадичката.
Той обърна глава към мен и зарови лице в косата ми.
Отново го целунах по шията, усещайки как пулсът му се ускорява всеки път, когато устните ми докоснат адамовата му ябълка. Продължих да го целувам все по-задъхано и все по-настоятелно. Очите ми продължаваха да са затворени, но така по-ясно усещах ритъма на дишането му, топлината на неговата кожа и галопа на собственото си сърце, сякаш някой ме преследваше в гората, макар този път изобщо да не се страхувах.
След няколко минути той ме притегли в скута си. Сега на свой ред се разтреперих, когато докосна лицето ми и пръстите му изпърхаха по челото ми, по бузите и по брадичката.
— Ванеса…
Отворих очи. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да почувствам топлия му дъх върху устните си. Изражението му подсказваше, че се кани да ме попита нещо — дали съм добре може би, или пък дали съм сигурна, че искам точно това, което правя.
Отговорих му, като притиснах устни към неговите.
Разтърсваща тръпка пробяга от главата до петите ми. Ръцете му прелитаха от лицето към гърба ми, като по пътя се заплитаха в кичури от косата ми. Обгърнах врата му с ръце и се притиснах още по-силно към него, докато не усетих сърцето му да бие срещу моето.