Но това не ми се стори достатъчно близо.
— Дали Кейлъб…
— Сигурно спи — прошепна Саймън. — Вероятно ще спи дни наред.
Впих очи в неговите и останах дълго така, после взех ръцете му в своите и станах. Когато зърнах нашето отражение в кухненското огледало, се поколебах. Не ме стъписа това, че не приличах на себе си — по-скоро приличах на някого, когото не познавам. Кожата ми беше порозовяла, а очите ми пламтяха. Косата ми се спускаше по гърба на едри вълни. Сякаш бях станала по-висока, по-стройна. Нямах нищо общо с предишното наплашено малко момиченце. Изглеждах уверена в себе си. Възбудена. Жива. Застанал зад мен, гледайки ме така, сякаш не е сигурен какво ще направя в следващия момент, Саймън също виждаше това мое преображение.
Поведох го навън от кухнята, нагоре по стълбите. Познавах всяко ъгълче в къщата на семейство Кармайкъл като собствената ни лятна къща, но въпреки това сега се чувствах различно. Пак ми беше уютно и приятно, но сякаш за първи път попадах тук. Когато най-сетне се озовахме в стаята на Саймън и вратата хлопна зад нас, с облекчение видях познатата таблица на Менделеев и географската карта на света, окачени на стената, но отново изпитах странното усещане, че сега ги виждам за първи път.
Същото беше и когато се обърнах към него. Това пак беше старият Саймън, момчето, с което навремето се състезавахме на водната пързалка. Същият, който нарочно изоставаше с мен, докато Джъстин и Кейлъб тичаха напред по горските пътеки; този, който предварително искаше да се увери, че филмът не е прекалено страшен за мен. Той все още беше човекът, който ме закриля и прави всичко по силите си да се чувствам добре. Дори сега продължаваше да ме наблюдава и да чака, за да не направи неволно нещо, което би ме смутило.
Но именно сега, за първи път, откакто го познавах, той не изглеждаше напълно невъзмутим. За първи път не даваше вид, че няма нищо притеснително, и не беше готов да ми гарантира, че всичко е наред.
— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки още по-близо към него.
— Ванеса…
Даже името ми звучеше по различен начин от неговите уста сега.
— Аз просто… не зная… Ти наистина ли…? — Той затвори очи, сякаш се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли.
Приближих колкото се може по-плътно към него, като внимавах телата ни да не се докосват.
— Така добре ли е? — попитах и го целунах по бузата.
Той кимна, все още със затворени очи.
— А така? — Целунах го по другата буза.
Той пак кимна.
— Ами сега? — Устните ми се притиснаха най-напред към брадичката, после към челюстта му.
Той още по-здраво стисна клепачи и кимна отново.
— Ами…
Устните ми още не бяха докоснали неговите, когато той обгърна талията ми с ръце и ме притисна към себе си. Целуваше ме така, сякаш сърцето му би спряло, ако не го направи, и не спираше да ме прегръща, докато отстъпвах назад към противоположния край на стаята. Когато стигнахме леглото, се извих така, че той да легне пръв. След това се качих върху него. Ръцете му все по-уверено и настойчиво пътешестваха по гърба ми и ме притискаха към него. Колкото по-плътно се доближаваха телата ни, толкова повече гореше кожата ми през дрехите.
— Всичко е наред — прошепнах, щом ръцете му плъзнаха под тениската ми, а после неуверено спряха. Когато той продължи да се колебае, аз я издърпах презглава и я хвърлих на пода, а после му помогнах да съблече пуловера си.
Цялата му неувереност се изпари, когато се отпуснах на леглото. Целуваше ме все по-страстно, сграбчвайки всяка част от тялото ми, до която успееше да се добере — лицето, косата, раменете, талията, бедрата. Чувствах се толкова добре, сякаш през всичките тези седемнадесет години тялото ми беше чакало точно този миг. Когато пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа и стигнаха до копчето на дънките ми, кимнах без всякакво колебание и продължих да го целувам.
Той спря само още веднъж, когато една гръмотевица удари наблизо и нощната му лампа изгасна.
— Мога да потърся свещи… — Той вдигна лицето ми към своето и очите ни се срещнаха.
Мрак. Беше нощ, навън вилнееше буря и единствената светлина в стаята идваше на откъслечни проблясъци през прозореца.
Обикновено при такова време грабвах фенерчето и се завивах презглава под одеялото, докато не се изхаби батерията му. Но сега това изобщо не ме вълнуваше.
— Добре съм. Но ти благодаря все пак. — Понечих да го целуна отново, но той се дръпна и отпусна глава върху възглавницата. — Какво? Какво не е наред?