Но именно сега, за първи път, откакто го познавах, той не изглеждаше напълно невъзмутим. За първи път не даваше вид, че няма нищо притеснително, и не беше готов да ми гарантира, че всичко е наред.
— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки още по-близо към него.
— Ванеса…
Даже името ми звучеше по различен начин от неговите уста сега.
— Аз просто… не зная… Ти наистина ли…? — Той затвори очи, сякаш се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли.
Приближих колкото се може по-плътно към него, като внимавах телата ни да не се докосват.
— Така добре ли е? — попитах и го целунах по бузата.
Той кимна, все още със затворени очи.
— А така? — Целунах го по другата буза.
Той пак кимна.
— Ами сега? — Устните ми се притиснаха най-напред към брадичката, после към челюстта му.
Той още по-здраво стисна клепачи и кимна отново.
— Ами…
Устните ми още не бяха докоснали неговите, когато той обгърна талията ми с ръце и ме притисна към себе си. Целуваше ме така, сякаш сърцето му би спряло, ако не го направи, и не спираше да ме прегръща, докато отстъпвах назад към противоположния край на стаята. Когато стигнахме леглото, се извих така, че той да легне пръв. След това се качих върху него. Ръцете му все по-уверено и настойчиво пътешестваха по гърба ми и ме притискаха към него. Колкото по-плътно се доближаваха телата ни, толкова повече гореше кожата ми през дрехите.
— Всичко е наред — прошепнах, щом ръцете му плъзнаха под тениската ми, а после неуверено спряха. Когато той продължи да се колебае, аз я издърпах презглава и я хвърлих на пода, а после му помогнах да съблече пуловера си.
Цялата му неувереност се изпари, когато се отпуснах на леглото. Целуваше ме все по-страстно, сграбчвайки всяка част от тялото ми, до която успееше да се добере — лицето, косата, раменете, талията, бедрата. Чувствах се толкова добре, сякаш през всичките тези седемнадесет години тялото ми беше чакало точно този миг. Когато пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа и стигнаха до копчето на дънките ми, кимнах без всякакво колебание и продължих да го целувам.
Той спря само още веднъж, когато една гръмотевица удари наблизо и нощната му лампа изгасна.
— Мога да потърся свещи… — Той вдигна лицето ми към своето и очите ни се срещнаха.
Мрак. Беше нощ, навън вилнееше буря и единствената светлина в стаята идваше на откъслечни проблясъци през прозореца.
Обикновено при такова време грабвах фенерчето и се завивах презглава под одеялото, докато не се изхаби батерията му. Но сега това изобщо не ме вълнуваше.
— Добре съм. Но ти благодаря все пак. — Понечих да го целуна отново, но той се дръпна и отпусна глава върху възглавницата. — Какво? Какво не е наред?
Той вдигна един кичур от лицето ми и го приглади назад.
— Нищо… — каза, наблюдавайки ме замислено. — Просто точно сега… на тази светлина… очите ти изглеждат почти като сребърни.
Глава 15
На следващата сутрин, когато се събудих, сърцето ми блъскаше в гърдите и ми се биеше свят. Стиснах очи и тялото ми се напрегна в очакване на обичайната картина как стоя на ръба на скалата, точно над океана, или другата, която ме спохождаше по-отскоро — как Джъстин протяга към мен ръце, покрити с петна от натъртвания. Това беше първото, което ми се явяваше сутрин, поне когато успявах да поспя за кратко през нощта.
— Ехо.
Отворих очи.
— Добре ли си?
Забелязах глобуса в ъгъла, Менделеевата таблица на срещуположната стена… и Саймън, притиснал устни към голото ми рамо.
— Колко е часът?
— Девет — нежно отговори той. — Мога да остана в леглото цял ден, но май е по-добре да разчистим кухнята, преди Кейлъб да се е събудил.
Кимнах, докато той се измъкваше от леглото, и се опитах да възстановя събитията от миналата нощ. Колкото и да е странно, не чувствах нито вина от факта, че бяхме преминали доскоро здравата и непоклатима граница между приятели и нещо-повече-от-приятели, нито пък смут от това, че нямах представа докъде ще ни отведе всичко това. Не бях и парализирана от потрес или разкаяние, задето бях направила нещо толкова необмислено и неестествено за мен, при това с единствения човек, когото не бих искала да изгубя.