Онова, което ме накара да зарея поглед към езерото през прозореца, вместо да чуруликам безгрижно, бе фактът, че минаваше девет. Девет часа сутринта, а аз не преживявам наяве кошмарите, които са ме споходили през нощта. Това на свой ред означаваше, че за първи път от дълго време насам съм спала непробудно цели осем часа.
— Май сме закъснели.
Обърнах рязко глава към Саймън.
— Закъснели ли сме?
Той стоеше зад затворената врата на стаята с вирната глава и наострени уши. Тогава и аз го чух: тракане на чинии, идващо от долния етаж.
Изскочих от леглото и навлякох дрехите си, чудейки се какво ли би си помислил Кейлъб, когато ни види да влизаме заедно в кухнята. Предполагах, че ще бъде шокиран, защото мисълта ние двамата със Саймън да сме двойка не би хрумнала на никого, но в същото време се надявах това да не го нарани. Ами ако нашата току-що родила се връзка отвори у него още незараснали рани и събуди болезнени спомени за Джъстин? Ами ако се почувства предаден и избяга отново? Ами ако…
— Яйца?
Замръзнах на прага на кухнята. Дори Кейлъб да беше шокиран, наранен или предаден, той поне не го показваше. Сега седеше край масата, почистена от керамичните парчета на счупената чаша, които двамата със Саймън бяхме зарязали неприбрани миналата нощ, закусваше и четеше.
— Ако някой иска, на печката са — продължи Кейлъб, без да вдига очи от книгата. — Портокаловият сок е в хладилника.
Взех чашата с портокалов сок, която ми подаде Саймън, и седнах срещу Кейлъб. Той беше отмил тъмната боя от косата си и сега, след като си беше отспал и се беше нахранил, вече изглеждаше много по-силен и здрав.
— Доста рано е — каза Саймън. — Сигурно още се чувстваш уморен. Не искаш ли да поспиш?
— Не — отговори Кейлъб, затваряйки книгата.
Придърпах към себе си тома от „Пълна история на Уинтър Харбър“, когато Кейлъб я остави настрана. Прелистих страниците, търсейки сведения за необичайни метеорологични условия на територията на Уинтър Харбър, необичайни смъртни случаи и ухилени жертви.
— Смятам, че освен да се обадим в полицията, трябва и лично да се изправим лице в лице срещу нея.
Саймън седна до мен.
— Още е рано да се обаждаме в полицията. Засега само я подозираме, нямаме никакви доказателства срещу нея. Пък и как бихме могли да й се противопоставим? Какво ще й кажем? „Ей, Зара, знаем какво направи това лято“?
— Нещо подобно — каза Кейлъб. — Ванеса може да дебне около тях, преструвайки се на туристка с видеокамера, за да увековечим гузното й лице.
— Кейл — намеси се търпеливо Саймън, — разбирам, че си ядосан, но все пак трябва внимателно да обмислим всичко. Ако прибързаме, може да я изплашим и да не получим необходимите отговори. Освен това ти сам каза, че няма как да се доближиш, защото тя ти бърка в мозъка. Какво те кара да мислиш, че ще успееш да говориш с нея?
Двамата продължиха да спорят, докато аз преглеждах историческите книги. По всичко личеше, че Оливър знае много за Уинтър Харбър — изследванията му се простираха векове назад, но в тях нямаше спомената и думичка за загадъчни удавници, изхвърлени на брега. Търсех и нещо за фамилията Марчанд, но единственото, на което попаднах, беше кратко съобщение за откриването на ресторанта „Рибената чорба на Бети“.
— Защо пък да не поговоря с Пейдж? — казах на глас няколко минути по-късно. И неволно се изчервих, когато двамата се обърнаха към мен. Независимо за какво говорехме в момента, от главата ми не излизаше въпросът дали Саймън мисли за изминалата нощ всеки път, когато ме погледне, и дали Кейлъб се досеща какво се е случило между нас.
— Те двете не са ли много близки? — попита Кейлъб.
— Точно затова искам да говоря с нея — отговорих. — Ти обаче не се притеснявай — няма да кажа и дума за вчера или за Джъстин. Пейдж и без това е доста приказлива и не мисля, че ще се наложи много да разпитвам, за да разбера дали Зара се държи по-особено напоследък.
— Този план ми се вижда добър.
— Я чакай малко — прекъсна ни Саймън и стрелна с поглед Кейлъб. — Аз не искам — ние не искаме — да правиш нещо, което ще привлече вниманието върху теб.