Двамата продължиха да спорят, докато аз преглеждах историческите книги. По всичко личеше, че Оливър знае много за Уинтър Харбър — изследванията му се простираха векове назад, но в тях нямаше спомената и думичка за загадъчни удавници, изхвърлени на брега. Търсех и нещо за фамилията Марчанд, но единственото, на което попаднах, беше кратко съобщение за откриването на ресторанта „Рибената чорба на Бети“.
— Защо пък да не поговоря с Пейдж? — казах на глас няколко минути по-късно. И неволно се изчервих, когато двамата се обърнаха към мен. Независимо за какво говорехме в момента, от главата ми не излизаше въпросът дали Саймън мисли за изминалата нощ всеки път, когато ме погледне, и дали Кейлъб се досеща какво се е случило между нас.
— Те двете не са ли много близки? — попита Кейлъб.
— Точно затова искам да говоря с нея — отговорих. — Ти обаче не се притеснявай — няма да кажа и дума за вчера или за Джъстин. Пейдж и без това е доста приказлива и не мисля, че ще се наложи много да разпитвам, за да разбера дали Зара се държи по-особено напоследък.
— Този план ми се вижда добър.
— Я чакай малко — прекъсна ни Саймън и стрелна с поглед Кейлъб. — Аз не искам — ние не искаме — да правиш нещо, което ще привлече вниманието върху теб.
Аз също не исках прекалено да се набивам на очи, но нещо ме караше да мисля, че днес ще се справя с тая задача много по-добре, отколкото бих го направила преди двадесет и четири часа.
— Всичко ще мине гладко. Ще отида при тях тази сутрин, когато и двете са на работа. Зара не може да ми направи нищо на публично място, където има толкова много хора.
— Добре тогава — каза Саймън след кратка пауза. — Само че и ние идваме с теб. Няма да се делим един от друг, докато не разплетем този случай.
— Съгласна съм — казах.
— Отивам да си заредя айпода. — Кейлъб стана от масата и погледна Саймън. — И ти трябва да вземеш своя.
Когато Кейлъб излезе, двамата със Саймън мълчаливо разчистихме масата. Чудех се дали не ми е бесен, задето исках да говоря с Пейдж, или — още по-лошо — не съжалява за онова, което се случи между нас миналата нощ. Опитах се отново да си възвърна онова присъствие на духа, благодарение на което успях да действам толкова решително само преди няколко часа. Сега просто трябваше да го попитам какво става. Ще му задам въпроса дали съжалява за станалото и когато той потвърди, ще му кажа, че за мен няма проблем да си останем приятели. Всичко ще си остане постарому, ако той иска така.
Пуснах миялната машина и го погледнах. Стоеше облегнат на кухненския плот и ме наблюдаваше. И аз се опрях на плота, за да се овладея и да не му се хвърля на врата. Останах така, докато той не протегна ръка.
— Ванеса — каза той, притегляйки ме към себе си, — снощи беше…
— Така е — отвърнах с облекчение. — Радвам се, че и ти мислиш така.
Той ме гушна и опря брадичка на темето ми. Когато заговори отново, гласът му беше особено нежен.
— Но въпреки това мисля, че… не бива да допускаме да се повтори. Поне засега.
Отначало отмалях, после се отдръпнах от него.
— Не казвам, че изобщо не бива да се повтаря — продължи бързо той със загрижено изражение. — Повярвай ми. Но като че ли стана прекалено скоро и може да дойде в повече на Кейлъб. Ще се намразя, ако заради мен се почувства още по-зле, отколкото е в момента.
Убедена, че това е само благовиден предлог, с който прикриваше истинската причина, и че в действителност съжалява за станалото, аз се опитах да намеря аргументи за обратното. Така и не успях обаче. Защото той беше прав: Не беше честно. Каквито и да бяха моите желания и пориви в момента, Кейлъб и без това преживя достатъчно — ние само бихме му напомняли за неговата загуба.
— Трябва да тръгвам — казах най-после. — Ще взема един душ и ще се върна.
Той отвори уста, за да каже още нещо, но преди да успее, аз вече бях навън.
Прекосих тичешком задния двор на Кармайкъл, после нашия, без да обръщам внимание на ранното оживление по езерото или на моя разбунтувал се стомах. Може и да не сме случили най-подходящото време… но това не означава, че сме направили грешка. И определено няма причина случилото се да не се повтори никога вече. Двамата със Саймън не биваше да изпитваме вина или съжаление, или…
Заковах се на място. Тъкмо бях минала по верандата и влизах в къщата, когато тя ми се стори необичайно тиха. Не си спомнях да съм изключвала телевизора и радиото… но може би причина за това е, че бях твърде развълнувана, когато се видях със Саймън в библиотеката вчера. Убедена, че е станало точно така, продължих към кухнята.