Аз също не исках прекалено да се набивам на очи, но нещо ме караше да мисля, че днес ще се справя с тая задача много по-добре, отколкото бих го направила преди двадесет и четири часа.
— Всичко ще мине гладко. Ще отида при тях тази сутрин, когато и двете са на работа. Зара не може да ми направи нищо на публично място, където има толкова много хора.
— Добре тогава — каза Саймън след кратка пауза. — Само че и ние идваме с теб. Няма да се делим един от друг, докато не разплетем този случай.
— Съгласна съм — казах.
— Отивам да си заредя айпода. — Кейлъб стана от масата и погледна Саймън. — И ти трябва да вземеш своя.
Когато Кейлъб излезе, двамата със Саймън мълчаливо разчистихме масата. Чудех се дали не ми е бесен, задето исках да говоря с Пейдж, или — още по-лошо — не съжалява за онова, което се случи между нас миналата нощ. Опитах се отново да си възвърна онова присъствие на духа, благодарение на което успях да действам толкова решително само преди няколко часа. Сега просто трябваше да го попитам какво става. Ще му задам въпроса дали съжалява за станалото и когато той потвърди, ще му кажа, че за мен няма проблем да си останем приятели. Всичко ще си остане постарому, ако той иска така.
Пуснах миялната машина и го погледнах. Стоеше облегнат на кухненския плот и ме наблюдаваше. И аз се опрях на плота, за да се овладея и да не му се хвърля на врата. Останах така, докато той не протегна ръка.
— Ванеса — каза той, притегляйки ме към себе си, — снощи беше…
— Така е — отвърнах с облекчение. — Радвам се, че и ти мислиш така.
Той ме гушна и опря брадичка на темето ми. Когато заговори отново, гласът му беше особено нежен.
— Но въпреки това мисля, че… не бива да допускаме да се повтори. Поне засега.
Отначало отмалях, после се отдръпнах от него.
— Не казвам, че изобщо не бива да се повтаря — продължи бързо той със загрижено изражение. — Повярвай ми. Но като че ли стана прекалено скоро и може да дойде в повече на Кейлъб. Ще се намразя, ако заради мен се почувства още по-зле, отколкото е в момента.
Убедена, че това е само благовиден предлог, с който прикриваше истинската причина, и че в действителност съжалява за станалото, аз се опитах да намеря аргументи за обратното. Така и не успях обаче. Защото той беше прав: Не беше честно. Каквито и да бяха моите желания и пориви в момента, Кейлъб и без това преживя достатъчно — ние само бихме му напомняли за неговата загуба.
— Трябва да тръгвам — казах най-после. — Ще взема един душ и ще се върна.
Той отвори уста, за да каже още нещо, но преди да успее, аз вече бях навън.
Прекосих тичешком задния двор на Кармайкъл, после нашия, без да обръщам внимание на ранното оживление по езерото или на моя разбунтувал се стомах. Може и да не сме случили най-подходящото време… но това не означава, че сме направили грешка. И определено няма причина случилото се да не се повтори никога вече. Двамата със Саймън не биваше да изпитваме вина или съжаление, или…
Заковах се на място. Тъкмо бях минала по верандата и влизах в къщата, когато тя ми се стори необичайно тиха. Не си спомнях да съм изключвала телевизора и радиото… но може би причина за това е, че бях твърде развълнувана, когато се видях със Саймън в библиотеката вчера. Убедена, че е станало точно така, продължих към кухнята.
— Добре ли спа?
Замръзнах на вратата.
— Мамо!
Седеше на кухненската маса с отворен пред нея лаптоп. До чашата с кафе беше нейният смартфон „Блекбъри“ и ключовете за колата. Тя гледаше съсредоточено в екрана на компютъра, сякаш четеше нещо много важно, и не ме поглеждаше.
— Чух, че нощес е имало страшна буря. Знам колко мразиш бурите и съм сигурна, че не си мигнала.
— Какво правиш тук?
Тя взе чашата с кафе, облегна се на стола и ме погледна.
— Нали ти казах, че съм добре? Надявам се, че не си отложила някоя важна среща, за да дойдеш дотук и да ме отведеш обратно в Бостън, защото няма да тръгна с теб.
Устните й със съвършено положен гланц се извиха.
— Вярно, каза ми, че си добре. Също така ми каза, че спиш непробудно. Затова, предполагам, можеш да си представиш изненадата ми, когато пристигнах днес на разсъмване и видях колата на баща ти не пред нашата къща, а пред съседите.
— Прибрахме се късно — казах с пламнало лице. — Поканиха ме на вечеря и понеже вече валеше, беше по-удобно да спра там, отколкото пред нас.
— Те? — Чертите на мама видимо се отпуснаха. — Господин и госпожа Кармайкъл са се върнали от Върмонт значи.