Сведох поглед.
— Ванеса?
— Не са… Обаче не е това, което си мислиш. — Макар да беше точно това, което тя си мислеше. — Заспали сме, докато гледахме филми.
— Извини ме, Ванеса, не съм спала цяла нощ и тази сутрин изпих само една чаша кафе. Затова искам да се уверя, че правилно съм те разбрала. — Тя вдигна поглед към тавана. — Твърдиш, че след като в продължение на седмици ме караше да се притеснявам, задето си сама в къщата, и като връх на всичко вчера не ми позвъни, както обеща, нито отговаряше на моите обаждания цял ден, си съвсем добре? Казваш, че се чувстваш достатъчно добре, та цяла нощ да гледаш филми със Саймън Кармайкъл, при условие че брат му е отговорен за…
— Не го казвай! — Пристъпих напред в кухнята. — Кейлъб не е виновен за онова, което се случи с Джъстин. Той я обичаше повече от всичко. Не е направил нищо, с което да я нарани.
— Моля те, Ванеса. Очевидно да прекараш сама толкова дълго в тая дивотия си казва думата. Ако Кейлъб и сестра ти са имали някакъв вид връзка, тя се е превърнала в абсолютна катастрофа и за двамата. И вече не е от никакво значение. Ако си въобразяваш, че онова между теб и Саймън, каквото и да е то, е нещо по-различно, със съжаление трябва да ти кажа, че си едно много объркано малко момиче.
Вторачих се в нея.
— Къде е татко?
Тя опря ръка със съвършен маникюр в челото си.
— Баща ти е в Бостън.
Прекосих решително кухнята и грабнах телефонната слушалка от стената.
— Какво правиш? Разговорът ни още не е приключил!
— Татко ще ме разбере — отговорих, докато набирах трескаво номера. — Той не е дошъл, защото знае, че имам нужда от време. Беше наясно, че точно така трябва да постъпя. А след като ти още не схващаш това, може да се опита да ти го обясни пак.
Обърнах й гръб, когато телефонът от другата страна на линията иззвъня. Позвъни веднъж, два пъти, три пъти. След шестото позвъняване затворих и опитах отново.
— Не отговаря. — Това не беше въпрос.
Затворих, минах мълчаливо покрай нея и излязох от кухнята.
— Нямам намерение да ходя никъде — извика след мен тя. — Ако си решила да останеш тук цяло лято, нямам нищо против. На кея може да се организира чудесен офис.
Грабнах сака си от спалнята на първия етаж и го замъкнах в банята. Взех набързо душ, но отделих повече от обичайното време за обличане. Досега никога не обръщах внимание на това какво обличам, когато излизахме със Саймън, но днес беше различно. Аз вече бях различна. И исках той да разбере това, независимо че се налагаше да стоим далеч един от друг поради стеклите се обстоятелства. Освен това, ако научих нещо, докато гледах как Джъстин се кипри за безбройните си срещи, то бе, че от подходящите дрехи и грима зависи дали ще оставиш неизличим спомен, или изобщо няма да те запомнят.
Друг беше въпросът, че на тръгване от Бостън не подозирах как в един момент в Мейн ще ми се наложи да облека нещо различно от дънки, къси панталони, тениски и пуловери. Тъй като възможностите ми бяха ограничени, накрая се спрях на чифт чисти дънки, бяла блуза без ръкав и пурпурна жилетка. При обувките също нямах голям избор, затова единственият вариант беше да сменя маратонките с джапанки. Изсуших косата си със сешоар, а накрая си сложих спирала и гланц за устни — носех ги в чантата си само защото Джъстин настояваше да са ми винаги подръка.
Когато бях готова, се погледнах в огледалото над мивката. Очаквах да видя отново припламванията на сребърната светлина около отражението си, както стана сутринта, когато Саймън дойде вкъщи и двамата отидохме на пристанището в Уинтър Харбър. Нищо такова обаче не се случи и аз се почувствах едва ли не разочарована.
Когато се върнах в кухнята, мама продължаваше да седи на масата. Даже не вдигна поглед от лаптопа, докато минавах покрай нея.
— Нямам намерение да те приковавам за леглото с вериги, за да те принудя да останеш. Но поне можеш да ми кажеш къде отиваш.
Спрях се на вратата с ръка върху дръжката. Това ли било? Даже с татко имахме по-големи разправии, когато не беше доволен от онова, което правя.
— В ресторанта на Бети — отговорих, без дори да се обръщам.
Тя отпи от кафето си.
— Вечерята е в шест часа. Обади се, ако ще закъсняваш.
Отворих уста да кажа, че ще се върна, когато реша, и че не е проблем да ям и сама… но после се отказах. Имаше поне няколко души, чиято компания бих предпочела пред тази на майка ми, но мисълта, че тя ще е тук — че изобщо някой ще е тук — когато се върна, не беше чак толкова ужасяваща.