А това, че първо срещнах Зара, никак не ми помогна. Беше в салона до фоайето и тъкмо взимаше поръчката на млада двойка. Говореше и се усмихваше така, сякаш нищо особено не се е случило, сякаш само преди по-малко от двайсет и четири часа не се беше опитала да промие мозъка на поредната си жертва и да я съблазни. Главата ме заболя в мига, в който я зърнах, но този път и стомахът ми се сви.
Приклекнах зад стойката на салонния управител, докато Зара се обърне на другата страна, за да обслужи следващите клиенти, после огледах салона. Нито следа от Пейдж. Грабнах един наръч менюта и прикрих лицето си с тях, после притичах покрай вътрешната стена на салона и влетях през вратата на кухнята.
— Луис, къде е Пейдж? — Втурнах се към кухненския плот, където стоеше той.
— Добро утро и на теб, скъпа. — Ножът му кълцаше моркови и дебелите кръгли шайби летяха по целия плот. — Не, връщам си думите назад. Всъщност утрото никак не е добро. Точно обратното. Хубавата госпожица Пейдж си взе болнични за първи път, откакто се помня.
— Болна ли? — Сърцето ми подскочи. — Какво й е?
— Аз съм главен готвач, а не лекар. Знам само, че тя не е тук, а издънката на Сатаната заплашва да ме прати в ада вече трети път.
— Луис! Приготвят ли се вече тези яйца на очи?!
Погледът ми се стрелна към летящата врата на кухнята, после обратно към Луис.
— Не се давай!
Изтичах през задната врата и после покрай колите на персонала. Червеният миникупър беше паркиран точно до контейнера за смет. Надникнах през стъклото на шофьора и се почувствах обнадеждена, когато не видях атласа и купчината дрехи. Изглежда, Зара си беше взела почивен ден от преследването.
— Какво става? — попита Саймън, когато отворих рязко предната вратата на колата. — Тя там ли е?
— Да — отговори Кейлъб.
Погледнах Саймън, после се обърнах към задната седалка. Кейлъб продължаваше да слуша музика от айпода си, но се беше изхлузил надолу по седалката. Очите му бяха разширени, а дишането — учестено.
— Тя е тук — добави той. — Чувам я.
Долната му устна трепереше, а тънка струйка пот се спускаше от темето по врата му. Той беше на стотина метра от нея, деляха ги няколко стени от дърво и бетон, но въпреки това се беше превърнал отново в изплашения до смърт Кейлъб, който бяхме открили предишния ден. Сякаш в момента Зара стоеше край колата и му се усмихваше.
„Ванеса…“
Очите ми се разшириха също като неговите.
„Тя не е приключила още… Няма да спре, докато не го има… или докато ти не я спреш…“
Обърнах се към Саймън.
— Налага се да тръгваме.
— Накъде?
— Към тяхната къща. — Очаквах Кейлъб да се възпротиви, но той просто си пое рязко дъх и каза: — Сега!
Глава 16
Двайсет минути по-късно стоях на верандата на семейство Марчанд. Хвърлих поглед през рамо и се почувствах облекчена, когато не видях субаруто, скрито в малката горичка в края на автомобилната алея.
— Здравей, Ванеса.
Рязко извърнах глава. На вратата стоеше Рейна, облечена в тънка бяла туника, под която прозираше черен бански. Лицето й, все така зашеметяващо дори без капчица грим, не изразяваше никаква емоция. Дългата й тъмна коса беше мокра и лъхаше на солено, сякаш Рейна току-що бе плувала.
— Здравейте. — Насилих се да се усмихна и устоях на желанието отново да погледна назад.
— Мога ли да ти помогна?
— Не — отвърнах бързо. Май прекалено бързо. — Искам да кажа, че просто търся Пейдж.
— Боя се, че трябва да се върнеш обратно при Бети. Пейдж е на работа.
Ако тя беше майка само на Пейдж, щях да обясня, че идвам точно от ресторанта на Бети, където съм научила, че Пейдж не се чувства добре. Но тъй като тя беше майка и на Зара, реших, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Ама че съм глупава. — Махнах с ръка. — Мислех, че днес има свободен ден.
Изражението й не се промени, когато посегна да затвори вратата.
— Поздрави я от мен, когато я видиш.
— Непременно — отговорих, докато на свой ред опирах длан от противоположната страна на вратата. — Не съм сигурна обаче дали днес ми се иска да бия пак този път до града. Може ли да й оставя бележка?