Рязко извърнах глава. На вратата стоеше Рейна, облечена в тънка бяла туника, под която прозираше черен бански. Лицето й, все така зашеметяващо дори без капчица грим, не изразяваше никаква емоция. Дългата й тъмна коса беше мокра и лъхаше на солено, сякаш Рейна току-що бе плувала.
— Здравейте. — Насилих се да се усмихна и устоях на желанието отново да погледна назад.
— Мога ли да ти помогна?
— Не — отвърнах бързо. Май прекалено бързо. — Искам да кажа, че просто търся Пейдж.
— Боя се, че трябва да се върнеш обратно при Бети. Пейдж е на работа.
Ако тя беше майка само на Пейдж, щях да обясня, че идвам точно от ресторанта на Бети, където съм научила, че Пейдж не се чувства добре. Но тъй като тя беше майка и на Зара, реших, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Ама че съм глупава. — Махнах с ръка. — Мислех, че днес има свободен ден.
Изражението й не се промени, когато посегна да затвори вратата.
— Поздрави я от мен, когато я видиш.
— Непременно — отговорих, докато на свой ред опирах длан от противоположната страна на вратата. — Не съм сигурна обаче дали днес ми се иска да бия пак този път до града. Може ли да й оставя бележка?
Тя замълча.
— Ще се радвам да предам съобщението ти. Какво да й кажа?
— Лично е.
Тя изглеждаше също толкова изненадана от дързостта ми, колкото бях и самата аз. Сигурно не трябваше да чакам да ми хлопне вратата под носа, а още сега да хукна към колата толкова бързо, колкото ми позволяват джапанките. Но аз знаех, че тя лъже, и това превърна намерението ми да вляза вътре в категорично решение.
— Това са си наши, момичешки работи — заговорнически снижих глас. — Напълно съм обсебена от едно момче, което дори не подозира, че съществувам, и непременно трябва да разкажа на Пейдж за последния си неуспешен опит да привлека вниманието му.
Тя сви устни, сякаш преценяваше дали наистина съм толкова загубена.
— Ето, виждате ли? — Посочих лицето си, което беше добило цикламен цвят в мига, в който тя отвори вратата. — Така става всеки път, когато заговоря за него. Представете си само колко глупаво изглеждам, когато съм близо до него. Пълен ужас.
Тя като че ли малко се поотпусна.
— Може би трябва най-напред да помислиш за тия дрехи.
Погледнах неволно надолу, стъписана от нейното предложение и от факта, че тя, изглежда, ми повярва.
— Ти си на седемнайсет, нали така?
Вдигнах очи към нея и кимнах.
— Фигурата ти е безупречна. Защо не се възползваш от предимствата й? Покажи я. Повярвай ми, така той няма как да не те забележи.
— Ами… благодаря.
Тя очевидно прецени, че имам нужда от още помощ и отвори вратата малко по-широко. Сърцето ми заби лудо, когато влязох вътре. Трябваше ми секунда, докато очите ми привикнат към приглушената светлина на дневната, но ми се стори, че зърнах две жени, които се скриха в кухнята, щом ме видяха на вратата.
— Властта на жената над мъжа е нейното най-силно оръжие. — Рейна прекоси дневната и се изтегна на дивана. — Използвана правилно, тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.
— О! — Аз също седнах. — Е, засега искам просто да ме забелязва, когато стоя пред него.
Тя вирна брадичка и се усмихна, сякаш намираше наивността ми за особено очарователна.
— Почакай тук. Трябва да намеря нещо.
Наблюдавах я как напуска стаята. Беше ми страшно любопитно какво ще донесе, но си давах сметка, че това ще е и единственият ми шанс да видя Пейдж. Щом чух някъде да се отварят и затварят чекмеджета, аз скочих и полетях към стълбището.
„Побързай, Неса…“
Втурнах се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, после хукнах към стаята на Пейдж.
„Обратно… Тръгни в другата посока…“
Тръснах глава, за да заглуша гласа на Джъстин. Единствената стая в противоположния край на коридора беше тази на Бети.
— Пейдж? — Почуках на вратата и я отворих, без да чакам отговор. — Съжалявам, че нахлувам така, но според Луис си болна, а Рейна твърди, че си на работа. Аз пък непременно трябваше да те видя, за да говоря с теб за…
Замръзнах на място в мига, когато вратата се хлопна зад мен. Тя лежеше изтегната на канапето, подпряна от всички страни с възглавници и покрита с бели одеяла. Около врата й се подаваше висока бяла поло яка, която подпираше брадичката й. Беше увита така, сякаш навън е зима, въпреки че слънцето все още грееше и всички прозорци бяха широко отворени, пропускайки вътре соления бриз.