— Добре ли си? — попитах, приближавайки до нея. — Тресе ли те? Да затворя ли прозорците?
— Недей — каза тя. — Въздухът е прекрасен.
Седнах до нея. Като изключим дебелите дрехи и топлите завивки, тя не изглеждаше никак болна — косата й се спускаше по раменете на едри къдрици, бузите й розовееха, а сребристите й очи сияеха.
— Пейдж… защо изглеждаш така, сякаш току-що си се търкаляла в снега?
— Ванеса… — Тя се наведе към мен. — Ние двете с теб сме близки, нали?
Погледнах през рамо към вратата.
— Разбира се.
— Наредиха ми да не казвам на никого — продължи тя и очите й засияха още по-ярко. — Според тях това не е нещо, което хората наистина биха искали да чуят, още повече, че ние сме толкова млади и произходът ни е толкова различен… Но пък, от друга страна, това едва ли е нещо, което можеш дълго да държиш в тайна. Аз обаче знам, че ти няма да кажеш на никого.
— Стига да съм наясно какво не трябва да казвам — отвърнах. Държах на Пейдж, но не бях сигурна дали наистина искам да бъда въвлечена толкова навътре в семейния кръг на фамилията Марчанд.
Тя се наведе още по-близо към мен.
— Моята тайна.
— На никого няма да я издам — обещах, защото тя чакаше моя отговор, а аз исках всичко това да приключи колкото може по-бързо, за да се измъкна от стаята й. — Обещавам.
Усмивката й стана още по-широка.
— Бременна съм.
„Трябва да вървиш, Неса…“
— Не е ли удивително? — изписка тихо тя и сбърчи нос. — Знам, че съм прекалено млада. И Джонатан е още съвсем млад. На всичкото отгоре аз оставам тук, а той заминава, за да продължи да учи, но въпреки това си мисля, че всичко ще бъде наред. Нямаше да стане, ако не е било писано, а ние ще се справим. Независимо от всичко, ще се справим с това.
Напрегнах се, за да осмисля чутото.
— Какво мисли майка ти по въпроса? — попитах накрая, мислейки как би реагирала моята майка на такова нещо.
Тя опря ръка на пламналото си чело.
— Божичко, толкова се боях да й призная. — Пейдж свали ръка от челото си и поклати глава. — Но тя го прие страхотно. Знаела е какво се случва още преди аз да разбера. От известно време не се чувствах добре — през цялото време ми се повдигаше, обливаха ме горещи вълни и постоянно бях жадна. Обливах се със студени душове и поглъщах литри ледена вода, но въпреки това имах чувството, че горя в пустинята. Докато преди два дни мама не забеляза, че продължавам да се потя и след третия студен душ и не ме попита какво става. Разказах й как се чувствам и тя веднага се досети. Каза, че се е чувствала по същия начин, когато е била бременна.
— И го прие съвсем нормално, така ли? — попитах, докато пред очите ми се мяркаха откъслечни сцени от случилото се между мен и Саймън преди часове в стаята му.
— Да! Честна дума! Зара отначало беше възмутена и не ми проговори няколко дни, но накрая май и тя го прие. Двете казаха, че всеки нов живот е красив дар, независимо по кое време идва, и затова трябва да го приветстваме с добре дошъл. Но ето нещо, което не мога да приема толкова охотно. — Тя направи физиономия и вдигна стъклена кана, пълна с мътна зеленикава течност. — Солена вода от океана заедно с водораслите — това е магическата отвара на мама. Не че не върши работа, но трябва да я пия постоянно… а вкусът й е също толкова ужасен, колкото и видът.
Стомахът ми се обърна, когато видях зелените и кафяви водорасли, плуващи в каната.
— Солените бани също помагат. Налага се да ги правя на всеки час. Ето защо, ако трябва да отговоря на твоя въпрос, изглеждам така, сякаш току-що съм се търкаляла в снега. — Тя взе ръката ми в своята. — Искаш ли да го усетиш?
— Не съм сигурна, че е уместно…
Тя отхвърли одеялата от себе си, вдигна пуловера нагоре и постави ръката ми на голия си корем. В мига, в който почувствах движението под повърхността на кожата й, дръпнах ръката си обратно.
— Същинска лудост, нали? Бас ловя, че това дете ще стане олимпийски шампион по плуване.
— Знаеш ли, май трябва да тръгвам. — Скочих на крака. — Мама пристигна днес и обещах да не закъснявам.
— Не беше ли дошла да приказваме за нещо? — Тя смъкна пуловера си със загрижено лице.
Вече бях започнала да се измъквах заднешком, но спрях на прага на вратата. Всяка фибра в тялото ми ме теглеше към най-краткия път за бягство, но вече бях стигнала достатъчно далече. Пък и, имайки предвид съмнителната карантина, която бяха наложили на Пейдж, не се знаеше кога щях да я видя пак. Не беше изключено да е твърде късно, когато това станеше.